Стивън Кинг - Джойленд

— Жалко, че няма охранителни телевизионни камери — вметнах. — Приятелката ми това лято работи във „Файлинс“ в Бостън и казва, че имало доста камери, а щели да монтират и други срещу крадците.

— Ще дойде ден да ги има навсякъде — отбеляза тя. — Също като в онзи научнофантастичен роман за полицията срещу престъпни мисли. Няма да ми е особено приятно, право да ти кажа. Но в атракциони като „Къщата на ужасите“ никога няма да има такива камери. Нито дори инфрачервени.

— Няма ли?

— Не. В Джойленд няма „Тунел на любовта“, но „Къщата на ужасите“ определено може да бъде наречена „Тунел на натискането“. Веднъж мъжът ми каза, че ден, след който нощният екип по почистването не е открил поне три чифта гащички край релсата, се смята за много слаб за бизнеса. Но така или иначе имаше една много ясна снимка на мъжа на стрелбището. Почти портретна. Публикуваха я във вестниците и я показваха по телевизията цяла седмица. Той я е притиснал плътно към себе си и й показва как да държи пушката, както мъжете винаги правят. Сигурно са я видели всички в Северна и Южна Каролина. Горката жена се усмихва, но той изглежда адски сериозен.

— И през всичкото време е държал в джоба си ръкавици и нож — промълвих. От тази мисъл ми се зави свят.

— Бръснач.

— А?

— Използвал е бръснач или нещо от този род, така каза патологът. Та тъй, имаха достатъчно снимки, включително една много добра… и познай какво. Лицето му не може да се различи на нито една от тях.

— Заради слънчевите очила ли?

— И заради тях. А също и заради брадичката му тип катинарче и бейзболната шапка, чиято козирка засенчва лицето му. Можеше да си и ти, само дето си тъмнокос, а не рус, и нямаш татуирана птича глава на опакото на дланта си. А онзи имаше. Орел или може би ястреб. Вижда се много ясно на снимката от стрелбището. Пет дни подред пускаха във вестника увеличен образ на татуировката с надежда някой да я разпознае. Никой не се обади.

— А някаква следа от мотела, в който са били предишната нощ?

— Показал шофьорско свидетелство от Южна Каролина, когато се регистрирал, но се оказало откраднато година по-рано. А нея никой не я видял. Вероятно е чакала в колата. Остана неразпозната почти цяла седмица, но полицията разпространи фоторобот на лицето й. Изглеждаше просто заспала, а не мъртва с прерязано гърло. Жена, май беше приятелка, с която ходили заедно на забавачка, я видяла и я разпознала. Казала на родителите на момичето. Представям си какво им е било да пристигнат тук с колата си, вкопчени в безумната надежда, че в моргата лежи не е тяхното, а нечие друго дете. — Тя поклати глава. — Да имаш деца е ужасен риск, Дев. Минавало ли ти е някога през ума?

— Сигурно.

— Което означава, че не е. Струва ми се, че ако бях на тяхно място и видех дъщеря си, като отметнех чаршафа, щях да обезумея.

— Нали не мислите, че призракът на Линда Грей витае в „Къщата на ужасите“?

— Не мога да ти отговоря, защото нямам становище относно задгробния живот: нито за, нито против. Ще науча, когато се озова там, и това напълно ме устройва. Знам само едно: мнозина, работещи в Джойленд, твърдят, че са я виждали да стои до релсата, облечена в дрехите, с които я откриха: синя пола и синя блузка без ръкави. Склонна съм да им вярвам, защото снимките на Холивудските момичета са само черно-бели. Сигурно така е по-лесно и по-евтино за проявяване.

— Може би цветът на дрехите й е бил споменат в статиите.

Тя вдигна рамене:

— Възможно е, не си спомням. Но неколцина твърдяха, че момичето, което видели до релсата, било със синя диадема на косата, а това със сигурност не се споменаваше във вестниците. Тази подробност премълчаваха цяла година с надеждата да я използват срещу евентуален заподозрян.

— Лейн каза, че посетителите никога не я виждали.

— Не, появява се само след работно време. Най-вече Усмихнатите услужливци от нощната смяна я зърват, но познавам един инспектор по безопасността от Роли, който твърди, че я е виждал по време на обиколката си — разправи ми го, когато седнах на по питие с него в „Пясъчния долар“. Като я зърнал, си помислил, че е нова атракция, докато тя не протегнала ръце към него ето така. — Госпожа Шопло вдигна ръце с обърнати нагоре длани в умолителен жест. — Почувствал, че температурата паднала поне с пет-шест градуса. Когато се обърнал назад, вече я нямало.

Спомних си Лейн с впитите джинси, износените ботуши и мъжкарската шапка. „Истината ли ти каза или глупости?“ — бе попитал той. Бях почти сигурен, че духът на Линда Грей спада към глупостите, но се надявах да не е така. Надявах се да я видя. Щеше да е страхотна история, която да разкажа на Уенди, а през онези дни всичките ми мисли водеха към нея. Ако купя тази риза, ще я хареса ли Уенди? Ако напиша разказ за девойка, която за пръв път се целува с мъж по време на езда, ще се понрави ли на Уенди? Ако видя призрака на убито момиче, ще се заинтригува ли Уенди? И то дотолкова, че да дойде да го види?