Стивън Кинг - Джойленд

Каза го толкова гордо, сякаш двете бяха приети за екскурзоводки в Белия дом, но и това премълчах. Имах други грижи.

— Остава уговорката да дойдеш в Бъруик в събота, нали?

Трябваше да пристигне сутринта, да прекараме заедно деня и тя да пренощува у дома. Щеше да спи в стаята за гости, естествено, но тя беше само на десетина крачки по коридора. Предвид факта, че можеше да не се видим чак до есента, реших, че вероятността „онова“ да се случи, е много голяма. То се знае, малките деца вярват в Дядо Коледа, а първокурсниците в Свободния нюхемпширски университет живееха понякога цял семестър със заблудата, че Джордж Б. Нейко е реално съществуващ преподавател и води лекции по английска литература.

— Абсолютълно. — Огледа се и плъзна ръка нагоре по бедрото ми. Когато стигна до чатала ми, леко подръпна онова, което откри там. — Ела, бебчо.

Така че все пак получих моята „чекия през панталона“. Беше едно от добрите изпълнения на Уенди, бавно и ритмично. Отново тресна гръмотевица и шумът от дъжда премина в кух тропот, когато заваля градушка. Накрая Уенди ме стисна, с което засили и удължи удоволствието от оргазма.

— Гледай добре да се наквасиш, докато се прибереш в общежитието, или целият свят ще разбере какви сме ги вършили тук. — После скочи на крака. — Изчезвам, Дев. Не съм приключила с багажа.

— Ще те взема по обед в събота. Татко ще приготви за вечеря прочутото си задушено пиле.

Тя още веднъж каза „абсолютълно“; също като надигането на пръсти, за да ме целуне, това беше запазена марка на Уенди Кигън. Само че в петък вечер ми се обади да ми съобщи, че Рене променила плановете си и щели да заминат за Бостън два дни по-рано.

— Съжалявам, Дев, но тя ми осигурява транспорта.

— Можеш да вземеш автобуса — възразих, но вече знаех, че няма да го направи.

— Обещала съм, миличък. Освен това имаме билети за „Пипин“ в „Импириъл“. Бащата на Рене ни ги е купил, за да ни изненада. — Помълча и добави: — Радвай се за мен. Ето на, отиваш чак в Северна Каролина, а аз се радвам за теб.

— Радостен съм — отвърнах. — Пръскам се от радост.

— Така те искам. — Понижи глас и тонът й стана заговорнически: — Следващия път, като сме заедно, ще ти се реванширам. Обещавам.

Така и не спази обещанието си, но пък и не й се наложи да го наруши, защото повече не я видях след онзи ден в „кабинета“ на професор Нейко. Даже не й позвъних по телефона, за да я обсипя с обвинения. Така ме посъветва Том Кенеди (скоро ще стигнем и до него) и вероятно беше прав. Може би Уенди очакваше такъв разговор, нищо чудно дори да го желаеше. Ако е така, била е разочарована.

Надявам се да е била. Оттогава изминаха много години, отдавна съм загърбил някогашното страдание, но още се надявам да е била разочарована.

Любовта оставя дълбоки белези.

Така и не написах онези „почти бестселъри“, получаващи ласкави отзиви от литературните критици, но си осигурявам напълно приличен живот с писане и съм благодарен на съдбата; хиляди могат само да мечтаят за моя късмет. Изкачих се бавно по стълбицата на доходите до настоящата си позиция на главен редактор на „Търговски полети“ — списание, за което надали сте чували.

Година, след като поех поста, отново се озовах в кампуса на Свободния нюхемпширски университет. Поводът беше двудневен семинар на тема „Бъдещето на професионалните списания през двайсет и първи век“. По време на една почивка през втория ден ми хрумна да отида до Хамилтън Смит Хол и да надникна в „кабинета“ под стълбището. Писанията, схемите за настаняване на гостите около масата, образците на албанското изкуство бяха безследно изчезнали. Както и канапето, креслата и пепелниците на стойки. Някой обаче беше проявил съобразителност. От вътрешната страна на стълбището, където беше надписът, предупреждаващ да не се гаси лампата, разрешаваща пушенето, със скоч беше прикрепено късче хартия; на него имаше един ред толкова ситни букви, та трябваше да се вдигна на пръсти и да се наведа, за да прочета написаното:

Защо не?

Защо пък не, по дяволите?

А относно Уенди… знам за нея колкото и вие. Вероятно можех да използвам „Гугъл“, магическото кълбо на двайсет и първи век, за да я открия и да узная дали е осъществила мечтата си да притежава изискан малък бутик, но имаше ли смисъл? Минало-заминало, тури му пепел. А и след преживелиците ми в Джойленд (лунапарк край градче, наречено Хевънс Бей, да не забравяме тази подробност) моето разбито сърце изглеждаше далеч по-маловажно. Майк и Ани Рос изиграха важна роля в това отношение.