Дийн Кунц: Лицето

През струйки вода, тънки като косъмчета от ангел, Итън се взираше в далечината в последния завой на алеята за коли. Паважът от сиво-зелен кварцит, излъскан до блясък от дъжда, водеше до орнаменталната бронзова порта в стената, ограждаща имението.

Нежеланият посетител бе дошъл до портата пеша през нощта. Навярно подозиращ, че старинната преграда е осъвременена с модерна система за охрана и че тежестта от тялото на човек, който се опита да се покатери по нея, би задействала сигнализацията за тревога в стаята за наблюдение, той бе хвърлил пакета над високата порта върху алеята за коли.

Кутията, в която бе сложена ябълката, бе подплатена с найлон с балончета и опакована в найлонова торба с цип, за да бъде защитена от увреждане вследствие на лошото време. Прикрепена с телбод към капака, червената панделка подсказваше, че вътре има подарък, а не боклук.

Дейв Ладман, един от двамата пазачи, дежурни през нощта, намери пратката в 3,56 сутринта. Боравейки с нея много внимателно, той я бе занесъл в стаята на пазачите в сградата за домакина по поддръжката на двора в задната част на имота.

Дейв и партньорът му по смяна, Том Мак, сканираха пакета с флуороскоп, за да проверят дали вътре няма жици или други метални компоненти на експлозивно устройство или на механизъм за стрелба, задействащ се с пружина.

Тъй като някои съвременни бомби можеха да се направят и без метални части, след флуороскопията Дейв и Том го прегледаха с детектор на миризми, който можеше да разпознае трийсет и две експлозивни съединения при наличието дори на толкова минимално количество на характерни молекули като три на кубичен сантиметър въздух.

След като се убедиха, че пратката няма да избухне, пазачите я разопаковаха и като видяха черната кутия с подарък, оставиха съобщение по гласовата поща на Итън и я отделиха, за да му я предадат.

В 8,35 тази сутрин един от двамата дежурни пазачи, Бени Нгуен, бе донесъл кутията в апартамента на Итън в главната къща. Бени бе пристигнал също с видеокасета, съдържаща записи от камерите за наблюдение по периметъра на имението, които бяха хванали момента на доставката.

Освен това Бени предложи и една традиционна виетнамска глинена съдинка, пълна с пиле с гъби и ориз по виетнамски, любимо ястие на Итън.

— Мама пак ти гледа на разтопен восък от свещи — поде Бени. — Запали свещ от твое име и като видя какво показва, каза, че имаш нужда от подсилване.

— За какво да се подсилвам? Най-тежката работа, която върша тези дни, е да стана сутрин от леглото.

— Не каза за какво. Но не е само за коледния пазар. Тя гледаше хипнотизиращо като дракон в будистки храм, когато го каза.

— С погледа, който кара питбул териерите да лягат смирено на гръб и да откриват коремите си ли?

— Точно така. Каза, че трябва да се храниш добре, да не пропускаш молитвата си всяка сутрин и вечер и да избягваш силния алкохол.

— Виж това е проблем. Пиенето на силен алкохол е моят начин да се моля.

— Ще кажа на мама, че си излял уискито си в канала и съм те оставил коленичил да благодариш на бога, че е създал пилетата, та да може тя да ги готви.

— Знам, че майка ти не позволява да й се казва „не“ — рече Итън.

— Не позволява да й се казва и „да“ — усмихна се Бени. — Не очаква никакви отговори, само послушание.

Сега, час по-късно, Итън стоеше до прозореца, загледан в ситния дъждец, наподобяващ на нанизи от мъниста, които кичеха хълмовете на Бел Еър.

Наблюдението на капризите на времето избистряше мислите му.

Понякога единственото, което му се струваше реално, беше природата. Човешките паметници и дейности сякаш не бяха нищо повече от декора и сюжетите на сънищата.

Още от дните, когато работеше като униформен полицай и после като цивилен детектив, неговите приятели от службата казваха, че той се отдава прекалено много на размисъл. Някои от тях вече не бяха сред живите.

Ябълката беше дошла в шестата черна кутия, получена през последните десет дни. Съдържанието на предишните пет беше обезпокоително.

След курсовете по криминална психология и годините полицейска практика Итън не можеше лесно да се впечатли от капацитета на човека да върши злини. Ала тези подаръци го изпълваха с тревога.

През последните години под влиянието на оперетно крещящите герои на злодеите от филмите всеки обикновен гангстер и всеки кандидат за сериен убиец, който се изживяваше като звезда в собствените филми на съзнанието си, не можеше просто да си свърши мръсното дело и да отмине. Повечето от тях бяха обзети от натрапчивата нужда да развиват образите си, да пресъздават цветисти лични отпечатъци върху сцената на местопрестъплението, да тормозят по най-изкусни начини жертвите си преди убийството или да се надсмиват над така наречената компетентност на органите на закона след извършването му.