Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

— Снимките от коридора още ли са у теб? — пита внезапно Инара и агентите са изтръгнати от унеса на думите ѝ. Едисън ѝ подава купчината. Юмруците му са стиснати до бедрата му, докато наблюдава как момичето рови из фотографиите. Изважда една, взира се в нея за миг, след което я слага на масата с лицевата част нагоре, така че мъжете да я видят. — Neophasia terlooii .

— Прокарва пръст по ярките, контрастиращи бели и черни шарки по крилете. — Нарече я Йохана.

Виктор примигва.

— Йохана?

— Не знам да е имало система, по която да ни кръщава. Мисля, че просто преглеждаше имена, докато някое му хареса. Тя със сигурност не изглеждаше като Йохана, но няма значение.

Виктор се насилва да разгледа крилете във витрината. Инара е права, момичето е било дребничко, макар че е трудно да прецени ръста от положението на тялото ѝ.

— Какво се случи с нея?

— Тя беше… нестабилна. През повечето време ни се струваше, че се приспособява добре, но изведнъж настроението ѝ рязко се променяше и предизвикваше буря в цялата Градина. Тогава Лионет умря, а по-късно Градинаря доведе ново момиче.

Виктор се покашля, когато Инара внезапно млъква.

— Какво се случи с нея? — повторно пита той и момичето въздъхва.

— Стените се спуснаха, за да може Градинаря да отведе новодошлата за татуиране, но Йохана успя да остане навън в Градината. Когато стените се вдигнаха, я намерихме в езерото. — С едно плавно движение Инара взема снимката и я трясва с лицето надолу върху метала. — Та така за смъртния грях.

Виктор плъзва още една купчина снимки и книжа пред себе си и безмълвно започва да рови в тях, докато не намира онази, която търси. Тя е на младеж, вероятно малко по-голям, отколкото видът му предполага, с артистично разрешена коса, толкова тъмнокестенява, че изглежда почти черна. Бледозелените му очи изпъкват на фона на слабото му бледо лице. Дори и от тази неясна фотография си личи, че е хубаво момче. Не би имал нищо против Холи да го доведе вкъщи, за да го запознае със семейството, поне ако се съдеше по външността му. Трябва да върне разговора обратно към това момче.

Не още. След малко.

Не е сигурен дали го прави заради нея или заради себе си.

— Когато Градинаря те забеляза на дървото…

— Какво за това?

— Каза, че дошъл да говори с теб над леглото на непозната. Това момиче Йохана ли беше?

Инара не удостоява предположението му с усмивка, а по-скоро с гримаса.

— Не. Следващата.

Още малко.

— Какво име получи тя?

Момичето затваря очи.

— Така и не получи.

— Защо не…

— Лош момент. Понякога всичко се свеждаше до това.

Имаше кожа като абанос. Изглеждаше черна, почти синя на фона на гълъбовосивите чаршафи, с гладко обръсната глава и черти, които биха били съвсем на място, изобразени по стените на египетска гробница. В дните след смъртта на Лионет отчаяно се нуждаех от занимание — каквото и да е, но за разлика от Блис и Лионет, нямах нито талант, нито интерес към приложните изкуства. Четях, четях много, но не творях нищо свое. Блис се бе заровила в полимерна глина и пълнеше фурната с фигурки, половината от които по-късно унищожи в пристъп на гняв, ала аз нямах такъв отдушник. Нито създавах, нито рушах.

Три дни по-късно обаче Градинаря доведе новото момиче и Лионет вече я нямаше, за да я въведе внимателно в обстановката. Останалите не желаеха да я доближат, докато не се приспособеше. Тогава се зачудих откога Лионет вършеше работата, за която никоя друга Пеперуда дори не искаше да си помисли.

След смъртта на Йохана разсъждавах доколко нося вина — ако изобщо имах такава — за нейния избор. Ако бях проявила повече съобразителност при въвеждането ѝ в ситуацията, ако ѝ бях показала повече съчувствие и ѝ бях предложила повече утеха, може би щеше да успее да се вкопчи в надеждата, за която ѝ бе говорила майка ѝ. Или пък не. Може би още първият миг, в който бе зърнала Градината, онзи конкретен момент, в който всичко бе станало истинско, е предрешил всичко.

Както и да е, вече не можех да я попитам.

Така че се залепих за новото момиче, като бях възможно най-търпелива с нея и я държах далеч от отровните коментари. Като се има предвид колко често избухваше в сълзи, ми трябваше повече търпение, отколкото си мислех, че притежавам. Понякога Блис ме спасяваше.

Не като сама се притичаше на помощ — това би било много лоша идея, — а като пращаше Евита, която бе сладка и искрена и в много отношения по-добър човек, отколкото някога се надявах да стана.