Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

— Гилиан винаги казваше „моля“. Ребека — също, дори когато разпределяше секторите. Сигурно затова обичах да работя за Гилиан. Поддържаше ресторанта в приятен и порядъчен вид.

По-добре да му бе ударила шамар. Виктор вижда как иззад яката на партньора му се надига гневна червенина и се извръща, за да не се усмихне, или поне за да не го види Едисън.

— Това само за момичетата, които умираха с недовършени криле, ли се отнасяше? — припряно пита той.

— Не. Ако загиваха по начин, който обезобразяваше крилете, не ги излагаше зад стъклото. Ейвъри вкара няколко момичета в гроба вместо във витрината, защото ги би прекалено силно с камшик и развали татуировките. — Тя леко докосва шията си. — Жизел.

— Нали разговорът не приключи дотам?

— Не, но ти вече го знаеш.

— Да, но искам да чуя и останалото — отговаря Виктор точно както би направил с дъщерите си.

Инара извива вежда срещу него.

Обикновено следвах примера на Лионет и вземах назаем табуретка от лазарета, за да седя до леглото на момичето. Можеше да се настаня и на самото легло, но така ѝ предоставях повече пространство. Отстъпвах ѝ територия, която да бъде само нейна. Градинаря не признаваше териториите като мен. Той се настани на леглото, облегна се на таблата и сложи главата на момичето в скута си, за да може да прокарва ръка по избръснатия ѝ череп. Доколкото знаех, досега не бе посещавал момичета в стаите им, преди да бъдат напълно белязани, преди да ги е изнасилил за първи път.

В края на краищата, точно това ги правеше негови.

Но той не бе дошъл да види новото момиче. Беше дошъл да говори с мен. Изглежда, не бързаше да го направи.

Вдигнах крака по турски на тясната табуретка, разтворих роман в скута си и зачетох, за да запълня тишината, но Градинаря се пресегна и внимателно го затвори. Тогава насочих цялото си внимание към него.

— Откога наблюдаваш семейството ми?

— Почти откакто крилете ми бяха довършени.

— Но не си казала нищо.

— Нито на теб, нито на някой друг. — Дори не на Лионет и Блис, макар че се изкушавах. Не бях сигурна защо. Може би ми бе по-лесно да мисля за Градинаря просто като за нашия похитител. Поставех ли семейство в картинката, всичко ставаше… ами някак си по-нередно. А самият факт, че можеше да е по-нередно от това, беше достатъчно обезпокоителен.

— И какво си мислиш, когато ни виждаш?

— Мисля, че жена ти е болна. — Рядко лъжех Градинаря. Истината бе единственото, което винаги оставаше мое. — Мисля, че се страхува от Ейвъри и не иска да го показва. Също така мисля, че обожава по-малкото ви момче. Мисля, че цени разходките с теб, защото само тогава вниманието ти е насочено изцяло към нея.

— И си научила всичко това чрез наблюденията от дървото? — Слава богу, че се чувстваше по-скоро развеселен. Облегна се по-удобно на таблата, като подпъхна едната си ръка под главата като възглавница.

— Греша ли?

— Не. — Той сведе очи към момичето в скута си, след това отново ги вдигна към мен. — От години се бори със сърдечно заболяване. Не е достатъчно сериозно, за да се вреди за трансплантация, но значително е влошило качеството ѝ на живот.

Значи и съпругата му е някакъв вид Пеперуда.

— Едно на нула за мен.

— И наистина обожава по-малкия ни син. Много се гордее с него. Той има отличен успех, винаги е любезен и е истинско удоволствие да го слушаш как свири на пиано или цигулка.

— Две на нула.

— Заради Градината и бизнеса ми, както и нейните собствени благотворителни инициативи, графиците ни често се разминават. Винаги отделяме време за следобедните ни разходки, освен ако не сме извън града. Полезни са за сърцето ѝ.

— Три на нула.

Оставаше най-трудното, онова, което никой родител не искаше да признае.

И той не го призна. Остави го неизказано и в мълчанието се съдържаше истината.

— Много си наблюдателна, Мая. Обръщаш внимание на хората, на настроенията, на случките. Откриваш повече смисъл от другите.

— Наблюдателна съм — съгласих се. — Не знам дали намирам повече смисъл.

— Извлякла си толкова смисъл от една разходка в парник.

— Никакъв смисъл не съм извличала. Просто забелязах езика на тялото.

Тъкмо езикът на тялото ми бе подсказал, че съседът ми е педофил много преди да се сблъскам с него за първи път, много преди онзи миг, в който ме докосна и ме накара и аз да го докосвам. Имаше нещо в начина, по който гледаше мен и другите хлапета в квартала, в наранените погледи на приемните деца, които живееха при него. Бях подготвена за набезите му, защото знаех, че ще се случат. Езикът на тялото ме бе предупредил и за мъжа, който косеше моравата на баба, за хлапетата в училище, които се опитваха да те пребият само защото можеха. Езикът на тялото осветяваше предупредителните знаци като прожектор. Той също така ми подсказа, че колкото и да му се искаше на Градинаря точно в този момент да изглежда напълно спокоен, не можеше.