Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

— Не възнамерявах да казвам на никого.

Ето това му трябваше. Голяма част от напрежението, макар и не цялото, се оттече от тялото му. Освен в случаите, когато го обземаше похот, той бе човек със забележителен самоконтрол.

— Ние не знаем за тях… и те не знаят за нас, нали?

— Не — прошепна той. — Някои неща… — Така и не довърши тази мисъл, поне не на глас. — Никога не бих наранил Елинор умишлено.

Не знаех неговото име, но ето че вече знаех как се казва жена му.

— А синът ти?

— Дезмънд? — За миг изглеждаше изненадан, но после поклати глава. — Дезмънд е много по-различен от Ейвъри. — Единственото, което можех да си помисля дори тогава, беше: и слава богу!

Той отмести главата на момичето от скута си и стана от леглото, като протегна ръка към мен.

— Ако може, искам да те помоля за нещо.

Не бях сигурна защо молбата към мен изисква движение, но се подчиних, станах и хванах ръката му, като оставих книгата на табуретката. Момичето нямаше да се събуди до сутринта, така че не беше чак толкова необходимо да стоя при нея. Градинаря ме поведе през коридорите, като разсеяно докосваше всяка пълна витрина, покрай която минаваше. Ако бях поискала, можех да го накарам да ги назове, а той вероятно щеше да го направи. Всяко име, всяка Пеперуда. Знаеше кои са и ги помнеше до една.

Но аз не исках да знам.

Мислех, че ме води към стаята ми, но вместо това в последния момент зави и двамата тръгнахме към пещерата зад водопада. Ако не брояхме лунната светлина, която се процеждаше през стъкления покрив и се пречупваше през падащата вода, пещерата бе напълно тъмна.

О, и мигащото червено око на камерата.

Стояхме насред мрака в пълно мълчание и се вслушвахме във водопада, който се изливаше върху потока и декоративните скали. Пиа, която бе там година повече от мен, разви теория, че на дъното на езерото имало тръби, които поддържали нивото на водата, като източвали част от нея и я насочвали през друга тръба към малкото езерце върху скалата, от което извираше водопадът. Вероятно беше права. Като се вземе предвид, че не можех да плувам, никога не се бях опитвала да стигна дъното на езерото и да проверя дали е така. Пиа обичаше да ръчка и разгадава механизмите на нещата. Когато стените се вдигнаха и видяхме Йохана във витрината, Пиа отиде до езерото и откри, че сега по брега му били разположени сензори.

— Постоянно се чудех с какво те привлича това място — проговори той след известно време. — За върха на скалата мога да разбера. Там е открито, свободно, височината ти вдъхва усещане за безопасност. Но тук… какво би могла да ти предложи тази пещера?

Възможността да говоря каквото си поискам, без да се притеснявам от упреци, защото грохотът на водопада бе достатъчно силен, че да заглуши всичко, което микрофоните биха прихванали.

Но той търсеше по-лично признание, късчето смисъл, който си въобразяваше, че придавам на всичко. Трябваха ми една-две минути, за да му дам отговора, който очакваше и който бе достатъчно близо до истината.

— Тук няма илюзии — споделих накрая. — Не е буйно, зелено, растящо и очакващо смъртта и вероятното разложение. Само скали и вода.

Тук с момичетата сядахме очи в очи, допирахме колене и ни беше по-лесно да се преструваме, че няма Пеперуди. На подмазвачките им татуираха криле около очите като карнавални маски, но в сумрака на пещерата с лекота си внушавахме, че е просто игра на сенки. Пускахме си косите, облягахме се на скалите и вече нямаше никакви шибани Пеперуди. Поне за известно време. Така че там може и да имаше някакви илюзии, но те си бяха нашите собствени, а не налаганите ни отвън.

Градинаря пусна ръката ми и след това измъкна всички фиби, които държаха косата ми сплетена и завита на върха на главата ми като корона. Тя се спусна на вълни до кръста ми. Скри крилете ми. Той никога не правеше това, освен ако не ни разресваше. Този път я остави да се стеле около мен и прибра фибите в джоба на ризата си.

— Много си различна от всички останали — каза той.

Не беше съвсем вярно. Имах темперамента на Блис, но не го изпусках от контрол. Проявявах припряността на Лионет, ала полагах всички усилия да я потисна. Четях като Зара, тичах като Гленис, танцувах като Равена и сплитах плитки като Хейли. Съхранявах частичка от всяка Пеперуда, с изключение на сладкото простодушие на Евита.

От тях ме отличаваше само това, че бях единствената, която никога не плачеше.

Която не можеше да плаче.

Шибаната въртележка.