Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

— Попълваш книги в заявките, но никога не искаш нищо открито. Помагаш на другите момичета, изслушваш ги, успокояваш ги. Пазиш тайните им, очевидно и моите, но на никого не споделяш своите.

— Моите тайни са ми стари другари. Бих се чувствала като лоша приятелка, ако ги изоставя точно сега.

Тихият му смях отекна в пещерата, преди водопадът да погълне звука.

— Не те карам да ми ги споделяш, Мая. Предишният ти живот е твоя собственост.

Тя хвърля остър поглед на Едисън и Виктор не успява да потисне смеха си.

— Няма да се извинявам — сопва ѝ се Едисън. — Това ми е работата. Трябва да знаем истината, за да изградим солидно обвинение срещу него. Лекарите са убедени, че ще оживее и ще бъде изправен пред съда.

— Жалко.

— Съд означава справедливост — настоява агентът.

— В известен смисъл, да.

— В известен смисъл? Но…

— Дали „справедливостта“ ще промени това, което е направил? Това, през което преминахме? Дали ще върне обратно момичетата във витрините?

— Не, но ще му попречи отново да го върши.

— Същото ще стори и смъртта му, само че без сензациите и парите на данъкоплатците.

— Да се върнем на водопада — намесва се Виктор, пресичайки протеста на Едисън.

— Развали ми купона — промърморва момичето.

— Поискай нещо от мен, Мая.

В очите му се четеше предизвикателство, което пролича и в гласа му. Очакваше да пожелая невъзможното, като например свободата си. Или може би очакваше да бъда като Лорейн, да поискам нещо, което би ме изкарало от Градината, но изобщо не е свобода.

Не бях толкова глупава. По същата причина изхвърлях телефонни номера на добронамерени хора. Не бях толкова наивна, че да копнея за онова, което ясно разбирах, че не мога да имам.

— Може ли тази камера да бъде спряна, без друга да се появява на нейно място? — веднага попитах и долових как по покритото му със сенки лице премина шок. — Без камери и без микрофони?

— Само това?

— Би било хубаво да има поне едно място, на което наистина можеш да се усамотиш — обясних му аз и свих рамене. Почувствах се странно, когато усетих как косата ми се плъзга по раменете и гърба ми при този жест. — Можеш да ни наблюдаваш навсякъде, дори и в тоалетната, ако поискаш. Ще ни е от полза да разполагаме с поне едно кътче без камери. Наречи го упражнение за душевното здраве.

Дълго ме гледа, преди да отговори.

— Ще бъде от полза за всички ви.

— Да.

— Казах ти да поискаш каквото и да е, а ти ме молиш за нещо, което ще е от полза за всички ви.

— Ще е от полза и за мен.

Той отново се засмя, протегна ръце и ме придърпа към гърдите си, за да може да ме целуне. Ръцете му се плъзнаха към връзките на роклята ми, докато ме полагаше върху влажния камък. Затворих очи и оставих мислите ми да се отнесат към Анабел Ли и гроба ѝ в кралството край морето.

Не мислех, че ангелите някога ще ми завидят 5 5 Препратка към поемата „Анабел Ли“ (1849) на Едгар Алън По — Б.р. .

Невероятно е колко много от отговора на въпроса може да даде, без всъщност да му отговаря. Една малка, неуместна част от Виктор иска още сега да я постави на свидетелската скамейка и да гледа как двата адвокатски екипа си скубят косите от безсилие. Дори когато изглежда откровена, отговорите ѝ почти винаги се отклоняват в друга посока и придават контекст, без обаче да разкриват сърцевината. Питай я за момчето и тя започва от същината, или поне така изглежда, но някак си всичко завършва с коренно различен разговор и за момчето почти не става дума. Да, адвокатите ще я ненавиждат, ако се стигне до процес. Виктор потиска импулса, изважда снимката на момчето от купчината и я слага на масата, така че тя да може да я види. Отначало Инара извръща глава, очите ѝ се стрелват към огледалото, към пода, към обгорените ѝ порязани ръце. Последвалата въздишка разтърсва цялото ѝ тяло и тя извръща лице към снимката. Вдига я внимателно, като я държи за ръбовете. Разглежда необработеното увеличено изображение от шофьорската му книжка. Лъскавата хартия трепери в ръцете ѝ, но агентите се правят, че не забелязват проявата ѝ на слабост.

— Постепенно свикваш с Градината — започва тя мрачно. — Дори и новопристигналите момичета се превръщат в нещо обичайно, което очакваш да се случи, когато някоя умре. И изведнъж всичко се променя.

— Кога?

— Преди по-малко от шест месеца. Няколко дни след като Евита умря.

Може би защото Евита беше от онези хора, които няма как да не заобичаш. Може би защото смъртта ѝ бе нещастен случай, трагедия, за която нямаше как да се подготвим. Може би заради реакцията на Градинаря, заради нейната откритост.