Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

— Може да е преценил, че ти притежаваш класа.

— Имам пиърсинг и на хрущяла отдясно.

— Мая, не бъди кучка. Не е ли достатъчно трудно и без това?

Изненадващо, но думите ѝ бяха достатъчни, за да ме накарат да млъкна. Не само защото в онзи момент Лионет изглеждаше ужасно, ами и заради скрития им смисъл. Да се опитваш да си обясниш защо Градинаря е направил нещо, бе безплодно упражнение и освен това — напълно ненужно. Нямаше смисъл да знаем защо, а какво.

— Не че можеш да отидеш някъде, но ме изчакай тук — казах ѝ.

Лионет махна с ръка и затвори очи.

В кухнята, свързана с трапезарията, имаше два хладилника. Единият, който винаги стоеше заключен, съхраняваше продуктите за ястията ни, а единственият ключ беше у Лорейн. В другия се държаха напитки и различни закуски, които ни бяха позволени между храненията. Взех две бутилки с вода за Лионет и сок за себе си. След това грабнах от библиотеката някаква книга, която да ѝ чета на глас, докато чакахме новото момиче да се събуди.

— Имало е библиотека? — пита невярващо Едисън.

— Ами да. Градинаря искаше да сме щастливи. Това означаваше да ни осигурява занимания.

— И какви книги ви даваше?

— Общо взето, всичко, което поискахме. — Тя свива рамене и се обляга на стола, небрежно скръстила ръце на гърдите си. — Отначало беше предимно класика, но Пеперудите, които наистина харесваха четенето, поставиха списък с желания на входа и от време на време той добавяше по дузина нови томове. Някои от нас имаха собствени книги, лични подаръци от него, които си оставаха в стаите ни.

— И ти беше една от първите читателки.

Тя се кани да му хвърли отвратен поглед, но след това размисля.

— О, да, ти не беше тук за тази част.

— Коя част?

— Онази, в която обяснявах, че престоят в Градината беше ужасно скучен.

— Ако това ти е скучно, значи очевидно нещо бъркаш — промърморва Едисън и момичето внезапно се разсмива.

— Когато изборът беше мой, не беше скучно — признава тя. — Поне преди Градината.

Виктор знае, че трябва да върне разговора назад към първите въпроси, но да вижда двамата в пълно разбирателство, е прекалено забавно, затова не бърза. Дори пренебрегва леките признаци на фалш в изражението на момичето.

— И предполагам, че По ти е бил любимец?

— О, не, По си имаше цел: да ме разсейва. Харесвах приказките. Не захаросаните глупости на „Дисни“ или цензурираните версии на Перо. Предпочитах истинските, където на всички се случваха ужасни неща и за които си даваш сметка, че не са предназначени за деца.

— Без илюзии? — пита Виктор и тя кима.

— Точно така.

На новото момиче му трябваше доста дълго време, за да дойде в съзнание — толкова дълго, че Лионет се зачуди дали да не прати да повикат Лорейн. Аз я разубедих. Ако момичето действително умираше, медицинската ни сестра нямаше кой знае какво да направи, за да го предотврати, а и хич не исках да виждам киселата кучка. Лионет се възползва от момента и настоя аз да съм първото, което новото момиче види, щом се събуди.

Фактът, че Лионет изглеждаше като смъртта, ме убеди. Дори не спорих… много.

Момичето се раздвижи чак през късния следобед. Затворих „Оливър Туист“, като отбелязах страницата с пръст, за да видя дали новодошлата наистина се е събудила. Четохме още два часа, преди да дойде в някаква форма на съзнание. Според указанията на Лионет налях чаша вода, за да ми е под ръка, и намокрих кърпи, с които да облекча главоболието ѝ. Когато подпъхнах едната под тила на момичето, тя бутна ръката ми и ме напсува на испански. Много добре.

Накрая успя достатъчно да си събере мислите, че да махне мократа кърпа от лицето си и да се опита да седне, докато цялото ѝ тяло се люлееше от пристъпи на гадене.

— Внимателно — казах тихо. — Ето ти вода, ще помогне.

— Махай се от мен, извратенячко!

— Не аз те отвлякох, така че по-кротко. Или вземи водата и аспирина, или яж лайна и умри, изборът е твой.

— Мая — простена Лионет.

Момичето примигна към мен, но покорно взе хапчетата и чашата.

— Така е по-добре. Пленничка си на мъж, познат като Градинаря. Той ни дава нови имена, така че не си прави труда да ни казваш своето. Помни го, но не го изричай. Мен ме наричат Мая, а тази грипозна красавица там е Лионет.

— Аз съм…

— Никоя — напомних ѝ рязко. — Така ще е, докато той не ти даде име. Не прави нещата по-трудни, отколкото трябва да бъдат.

— Мая!

Обърнах очи към Лионет, която ми хвърляше жален, раздразнен, невярващ поглед тип „Какво правиш, мамка му?“, обикновено запазен за Евита.