Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

Право към мен.

Все така притисках буза към стъклото. Бях се свила насред листата на върха на дървото и не помръдвах.

Минаха цели три дни, преди той да заговори за това, и дори и тогава го направи над леглото на непозната, която дори не беше Пеперуда.

Виктор поема дълбоко дъх, за да прогони от главата си тази зловещ образ на нормалността. Повечето психопати, които е арестувал, изглеждат нормални на повърхността.

— Отвлякъл е друго момиче?

— Прибираше по няколко на година, но никога преди последната да е била белязана и поне малко да се е приспособила.

— Защо?

— Защо прибираше по няколко на година ли? Или защо изчакваше между две поредни?

— Да — отвръща ѝ Виктор и тя се усмихва криво.

— Относно първото — амортизация. Никога не отвличаше повече, отколкото Градината можеше да побере, така че в общи линии тръгваше на пазар само ако някоя Пеперуда умреше. Невинаги ставаше така, но обикновено спазваше този модел. За второто… — Инара свива рамене и притиска длани към повърхността на масата, за да разгледа изгорените тъкани от обратната им страна. — Новото момиче предизвикваше смут в Градината. Нервите на всички се опъваха, защото си спомняха собственото си отвличане и как са се събудили там за първи път, после неизбежните сълзи още повече влошаваха положението. След като новото момиче свикнеше, нещата за кратко се поуспокояваха до следващата смърт, следващите изложени на показ криле, следващата нова Пеперуда. В повечето случаи Градинаря беше изключително чувствителен към преобладаващото настроение в Градината.

— Затова ли позволяваше на Лионет да се държи като гид?

— Защото помагаше, да.

— И как стана така, че ти започна да го правиш?

— Все някой трябваше да го прави, но Блис бе прекалено гневна, а останалите — прекалено уплашени.

Първото момиче, на което помогнах, не бе тази, пристигнала след мен, а по-следващата. Наложи се, защото Ейвъри бе внесъл грип, който ужасно мъчеше всички в Градината.

Лионет представляваше същинска развалина. Изглеждаше мъртвешки бледа, потеше се обилно, кестенявата ѝ коса беше полепнала по шията и лицето ѝ, а тоалетната чиния ѝ бе по-верен приятел, отколкото аз някога можех да бъда. С Блис ѝ наредихме да не става от леглото, увещавахме я поне веднъж да остави Градинаря сам да оправя бъркотиите си, но щом стените се вдигнаха и ни пуснаха от стаите, тя навлече някакви дрехи и се заклатушка към коридора.

Изругах, сложих си рокля и тръгнах след нея. След като я настигнах, преметнах едната ѝ ръка около раменете си. Толкова ѝ се виеше свят, че не можеше да върви, без да се подпира на стената. Не трепна от витрините с експонатите, както обикновено правеше дори след почти пет години в плен.

— Защо трябва да си ти?

— Защото все някой трябва да е — прошепна тя, спря се и преглътна напъна за повръщане. Отново. Въпреки че бе стояла на колене пред тоалетната през по-голямата част от последните осемнайсет часа.

Не бях съгласна с нея, не и в онзи момент.

Може би никога нямаше да съм.

Градинаря беше много, много добър в това да отгатва възрастта, по-добър от всеки панаирджийски ясновидец, за когото бях чувала. Няколко момичета пристигнаха на седемнайсет години, но повечето бяха на шестнайсет. Не отвличаше по-млади, ако смяташе, че има вероятност да са на петнайсет или по-малки. Избираше някоя друга, но се стараеше да не отвлича по-възрастни. Предполагам, че искаше по възможност да си осигури всичките пет години.

Ето такива неща този човек обсъждаше без притеснение с пленничките си… или по-точно с мен.

Новото момиче се намираше в стая, точно толкова гола, колкото онази, в която се бях събудила и аз. Моята бавно бе започнала да се запълва с лични вещи, но засега бъдещата Пеперуда разполагаше само със сив ластичен чаршаф и нищо друго. Кожата ѝ бе тъмна и в комбинация с чертите на лицето ѝ предполагаше смесена раса: мексиканска и африканска, както щях да разбера по-късно. Не беше много по-висока от Блис и като изключим ослепителните ѝ цици, навярно щедър подарък за тържествения ѝ петнайсети рожден ден, беше тънка като тръстика. По цялата дължина на едното ухо и по част от другото имаше мънички дупчици. Още една — на ноздрата ѝ, и друга — на пъпа, издаваха, че и там е носила пиърсинг.

— Защо ги е свалил всичките?

— Може би ги е сметнал за безвкусни — простена Лионет и се отпусна на пода до откритата тоалетна.

— Ушите ми бяха пробити на две места, когато дойдох. И още са.