Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

И тогава наставаше голямата скука.

Върхът на скалата се превърна в моето място дори повече, отколкото пещерата зад водопада, защото бях една от малкото, която обичаше да се катери и да се изтяга под стъклото, очертаващо границата на нашия затвор. Повечето момичета се преструваха, че небето не е толкова близо, че светът ни е по-голям и че нищо не ни очаква Навън. Щом това им помагаше, нямах намерение да споря с тях, но аз обичах да се качвам там. В някои дни дори се покатервах на дърветата, протягах се и докосвах стъклото. Харесваше ми да си напомням, че отвъд клетката ми има друг свят, макар и никога повече да не го видех.

По-рано Лионет, Блис и аз се изтягахме под следобедното слънце, разговаряхме или четяхме. Лионет сгъваше своите оригами творения, Блис си играеше с полимерната глина, която Градинаря ѝ купуваше, а аз четях на глас пиеси, романи и поезия.

Понякога слизахме и на основното ниво, където потокът се разделяше на два ръкава, и прекарвахме времето си с останалите момичета. Друг път четяхме заедно или си говорехме за не толкова чувствителни теми, а когато се отегчавахме до крайност, имаше и игри.

Тези дни като че ли правеха Градинаря най-щастлив. Знаехме, че има камери навсякъде, защото през нощта виждахме примигващите им червени очи, ала през деня, когато се забавлявахме, той идваше в Градината и ни наблюдаваше от скалите край водопада. На лицето му се появяваше блага усмивка, сякаш това бе всичко, за което някога бе мечтал.

Мисля, че скуката ни си личеше и по отказа ни да се разпръскваме по стаите си за по-усамотени занимания, когато го видехме.

Преди шест месеца десетина от нас си играеха на криеница и Данел бе затворила очи. Трябваше да брои до сто в близост до Градинаря, защото там беше единственото място, където нямаше вероятност някоя от нас да се скрие и следователно нямаше лесно да чуе накъде поемаме. Не съм сигурна дали той разбираше логиката, но изглеждаше очарован да е част от играта дори и в нейната периферия.

При тези игри аз почти винаги се качвах на дърво най-вече защото след две години тренировки по противопожарната стълба на апартамента умеех да се катеря по-високо и по-бързо от всяка друга. Можеха да ме намерят много лесно, но не можеха да ме стигнат, за да ме заплюят.

Евита се страхуваше от височини точно както се страхуваше от затворени пространства. Някоя от нас винаги оставаше с нея през нощта, в случай че стените се спуснат, за да не бъде сама и ужасена. Евита никога не се катереше. С изключение на онзи ден. Не знам защо поиска — видяхме колко се уплаши, след като се отлепи на два метра от земята, но дори когато ѝ извикахме, че може да се скрие и някъде другаде, тя прояви решителност.

— Мога да съм смела — отсече тя. — Мога да съм смела като Мая.

Градинаря разтревожено ни наблюдаваше иззад Данел, както постъпваше винаги, когато някоя от нас нарушаваше навиците си.

Данел стигна до деветдесет и девет и спря, за да даде на Евита повече време да се скрие. Всички го правехме понякога, ако успеехме да я чуем. Данел остана обърната с гръб и с ръце върху татуираното си лице в очакване да настъпи тишина.

На Евита ѝ отне десет минути, но се изкачи сантиметър по сантиметър и щом стигна пет метра над земята, седна на един клон. По лицето ѝ се стичаха сълзи, но тя се обърна към съседното дърво, където бях аз, и ми се усмихна с разтреперани устни.

— Мога да съм смела — повтори тя.

— Много си смела, Евита — отвърнах ѝ. — По-смела си от всички нас.

Тя кимна и погледна между краката си надолу към земята, която изглеждаше толкова далече.

— Не ми харесва тук горе.

— Искаш ли да ти помогна да слезеш?

Тя отново кимна.

Внимателно се изправих на клона и се обърнах така, че да мога да се спусна по моето дърво, но тогава чух виковете на Равена зад мен.

— Евита, не! Изчакай Мая! — Погледнах през рамо точно навреме, за да видя как Евита силно се олюлява и плъзга на клона си, докато той не стана прекалено тесен, за да издържи тежестта ѝ. Дървото се счупи и Евита полетя с писък. Всички се втурнаха от скривалищата си, за да се опитат да ѝ помогнат, но главата ѝ се удари в долния клон, чу се отвратително пукане и виковете ѝ рязко секнаха.

Тя падна в езерото със силен плясък и повече не помръдна.

Спуснах се по ствола колкото можех по-бързо, като си ожулих краката и ръцете, но никой друг не помръдна, дори и Градинаря. Всички се взираха в момичето в езерото, в кръвта, която се носеше от бледорусата ѝ коса. Нагазих в езерото, сграбчих я за глезена и я придърпах към себе си.