Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

— Мая, какво… — Внезапно млъкна и се взря в мен. — Мамка му, какво се е случило?

Болеше ме дори когато говорех, устната ми бе подута и челюстта ми пулсираше от толкова много плесници и разни други неща.

— Ейвъри.

— Изчакай тук.

Сякаш имаше къде другаде да отида.

Когато се върна, водеше със себе си Градинаря, който бе непривично разрошен. Не каза нито дума — само го въведе в стаята, пусна китката му и се оттегли.

Ръцете му трепереха.

Той бавно пристъпи напред. Ужасът, изписан на лицето му, все повече нарастваше, докато обхващаше с поглед всички видими наранявания, всяка рана и драскотина, всяка потъмняваща синина и отпечатък от пръст. Най-извратеното — а изборът беше доста богат — е, че на него наистина му пукаше за нас, или поне му пукаше за момичетата, за които ни мислеше. Коленичи пред мен и ме прегледа със загрижени очи и внимателни пръсти.

— Мая, аз… толкова съжалявам. Наистина.

— Жизел е мъртва — прошепнах. — Не успях да я освободя.

Той затвори очи, на лицето му бе изписана истинска болка.

— Тя може да почака. Нека се погрижим за теб.

Дотогава не си бях давала сметка, че той всъщност има апартамент в Градината. Когато минавахме покрай стаята за татуировки, изрева името на Лорейн. Долових как медицинската сестра се размърда в кабинета в съседство. Посивяващата ѝ кестенява коса бе бухнала покрай лицето, няколко кичури се бяха измъкнали от кока ѝ.

— Какво е стан…

— Просто я донеси — сопна ѝ се той. Изгледа я зверски и тя изчезна някъде. Малко по-късно се върна с малка чанта, набъбнала от безразборно нахвърляни вътре запаси. Градинаря набра код на клавиатурата на стената, част от нея се плъзна и зад нея се показа стая, обзаведена в тъмночервено, наситено златно и махагон. Имаше диван, който изглеждаше удобен, фотьойл, поставен под висока лампа за четене, телевизор, закрепен със стойка на стената, и това бе всичко, което успях да видя, преди да ме преведе през друга врата към баня с джакузи, по-голямо от леглото ми. Помогна ми да седна на ръба му, пусна водата и след това намокри една кърпа, за да попие местата с най-много кръв.

— Няма да му позволя повече да се отнася така с теб — прошепна той. — Синът ми е… на сина ми му липсва самоконтрол.

Не само това.

И точно както му позволявах да прави други неща, така му позволих и да се суети покрай мен, да се погрижи за мен, да ме сложи в леглото си и да ме завие, а после да отиде да вземе поднос от Лорейн. Не мислех, че ще мога да заспя, но успях. Цяла нощ усещах дъха му в гърба си, докато ме галеше по косата и хълбоците.

Следващия следобед си почивах в собственото си легло и Блис ми правеше компания. Изневиделица Лорейн ми хвърли един пакет. Докато Блис мърмореше нещо за злите кучки, които трябвало да си пъхнат главите във фурната, аз разопаковах кафявата хартия и се засмях.

Беше книга на По.

— Значи Градинаря не одобри постъпката на сина си?

— Градинаря ни обичаше и искрено съжаляваше, задето ни убива. Ейвъри просто беше… — Тя поклаща глава и сгъва крака под себе си на стола. Премигва и притиска ръка към стомаха си. — Съжалявам, но наистина трябва да отида до тоалетната.

Минута по-късно следователката отваря вратата. Инара се изправя и се приближава към нея, след това хвърля поглед назад към Виктор, сякаш му иска разрешение. Изчаква неговото кимване, излиза и затваря вратата след себе си.

Виктор разглежда снимките с коридорите. Опитва се да преброи уникалните чифтове крила.

— Мислиш ли, че това са всички момичета, които е отвлякъл? — пита Едисън.

— Не — въздъхва Виктор. — Ще ми се да кажа да, но как ли е процедирал, ако някое момиче е било толкова зле наранено, че е увредило крилете на гърба си? Съмнявам се, че е щял да изложи и такива, защото всички тук са в идеално състояние.

— Мъртви са.

— Но идеално запазени. — Виктор вдига една от снимките в по-близък план. — Спомена, че това е стъкло и смола. Криминолозите от местопрестъплението потвърдиха ли?

— Ще разбера. — Едисън се оттласква от масата и вади мобилния от джоба си. Откакто са партньори, Виктор никога не го е виждал да стои неподвижен, докато говори по телефона, и веднага щом набира номера, започва да крачи напред-назад из тясната стая, досущ като тигър в клетка.

Виктор намира химикалката, закачена за бележника на Едисън, и изписва инициалите си върху плика със събраните лични карти, след което го отваря и изсипва съдържанието му на масата. Получава изпълнен с любопитство поглед от страна на Едисън, който напълно пренебрегва, докато рови из документите и намира търсеното име. Касиди Лорънс.