Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

Лорейн някога е била такава. Толкова отчаяно искала да задоволи Градинаря, че с пълна готовност му помагала да прави каквото поиска, само и само да я обича. Може вече да е била пречупена, преди да я е отвлякъл. Обикновено момичетата като нея биваха белязани с допълнителен знак — още един комплект крила, този път на лицето, за да виждат всички, че се наслаждават на съдбата си на негови Пеперуди. Градинаря обаче измислил друг план за Лорейн и всъщност я пуснал извън Градината.

Пратил я в училище за медицински сестри и я записал на готварски курс. Тя била изцяло сломена от подчинението си пред интересите му и безнадеждно влюбена в него, така че никога не се опитала да избяга, никога не се опитала да разкрие истината за Градината и за мъртвите Пеперуди, нито пък за живите, които все още таели някаква надежда.

Ходела на лекции и когато се връщала в Градината, учела и се упражнявала. На двайсет и първия ѝ рожден ден той взел всички онези красиви рокли с гол гръб и ѝ връчил семпла сива униформа, която я покривала от глава до пети. Лорейн станала медицинската сестра и готвачка на Пеперудите. Градинаря никога повече не я докоснал, никога не ѝ проговорил за нищо друго, освен за задълженията ѝ, и тогава тя започнала да го мрази. Не достатъчно, предполагам, защото така и не е продумала пред никого за случилото се.

В по-добрите дни — които не бяха толкова много — почти изпитвах съжаление към нея. Тя е на колко — над четирийсет? Била е една от първите Пеперуди. Познава Градината два пъти по-дълго, отколкото всичко друго в живота си.

Може би в някакъв момент трябва да се пречупиш. Нейният начин поне я е опазил от стъкленицата, колкото и да е съжалявала за това впоследствие. Ненавиждахме нашата сестра-готвачка. Дори подмазвачките я презираха, защото те поне биха избягали, ако имаха този шанс, биха се опитали да се обадят на полицията заради останалите. Или поне така твърдяха. Макар че ако им се бе отдала възможност… Не знам. Разказваха се истории за едно момиче, което избягало.

— Някоя е избягала? — възкликва Едисън.

Инара се усмихва криво.

— Носеха се такива слухове, но никой не беше сигурен. Не и от нашето поколение или това на Лионет. Звучеше напълно апокрифно, като легенда, в която повечето от нас вярваха просто защото се нуждаехме от надежда, че бягството е възможно, а не защото смятахме, че е истина. Беше трудно да вярваш в свободата, когато знаеш, че Лорейн е избрала да остане въпреки всичко.

— Ти би ли опитала? — пита Виктор. — Да избягаш? — Тя му хвърля замислен поглед.

Може би с момичетата отпреди трийсет години бяхме различни породи. На Блис ѝ доставяше особено удоволствие да тормози Лорейн главно защото тя не можеше да ѝ отвърне. Градинаря се ядосваше, ако объркаше нещо с храната или медицинските ни грижи. Не беше в състояние да ни обижда, защото думите трябва да имат смисъл, за да нараняват.

Не мислехме, че хората от поддръжката знаят за Пеперудите. Винаги бяхме скрити, когато идваха в парника. Никога не ни пускаха навън, където можеха да ни видят или чуят. Стените се спускаха, бяха непрозрачни и шумоизолирани. Не можехме да ги чуем точно както те не можеха да чуят нас. Лорейн беше единствената, която знаеше за съществуването ни, но беше безполезно да я молим да направи нещо по въпроса или да изпрати съобщение на някого. Не само че нямаше да го направи, но и щеше да отиде право при Градинаря. И тогава някое момиче щеше да свърши във витрина със смола в коридора.

Понякога Лорейн наблюдаваше изложените момичета с такава нескрита завист, че бе болезнено да я гледаш. Жалко, разбира се, както и вбесяващо, защото — мамка му! — тя завиждаше на убити момичета, но пък Градинаря обичаше онези зад стъклото. Поздравяваше ги, когато минаваше покрай тях, ходеше да ги погледа, помнеше самоличностите, които им бе дал, и ги наричаше по име. Понякога си мислех, че Лорейн се надява някой ден да стане една от тях. Липсваше ѝ времето, когато Градинаря я бе обичал така, както останалите от нас. Не мисля, че осъзнаваше как това никога вече няма да се случи. Момичетата във витрините бяха съхранени в разцвета на своята красота, крилата на гърбовете им бяха великолепни и грееха ярко върху младите им безупречни кожи. Градинаря никога не би си направил труда да консервира жена над четирийсет години — или на колкото там щеше да бъде тя, когато умреше — жена, чиято красота бе увехнала преди десетилетия. Красивите същества живеят кратко, ми каза Градинаря първия път, когато се срещнахме.