Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

Той се грижеше за това и също така се стараеше да удостои своите Пеперуди със странен вид безсмъртие.

Нито Виктор, нито Едисън отвръщат.

Никой не иска да разследва престъпления срещу деца от скука. Всеки си има причина. Виктор се старае да разбере мотивите на хората, които работят за него. Едисън се взира в стиснатите си юмруци върху масата и Виктор знае, че мисли за малката си сестра, която изчезнала на осем години и така и не била намерена. Неразкритите случаи винаги му се отразяват тежко, както и всички разследвания, при които семействата трябва да чакат отговори, които никога не идват.

Виктор мисли за своите момичета. Не защото някога им се е случвало нещо лошо, а защото знае, че ако това стане, ще превърти.

Тъй като за агентите, които работят по престъпления срещу деца, всичко е лично, те са изпълнени със страст, често първи се пречупват и прегарят. След три десетилетия във ФБР Виктор е виждал да се случва на много служители, и добри, и лоши. Замалко да се случи и на него самия след един особено тежък случай, след прекалено многото погребения с малки ковчези за деца, които не са успели да спасят. Дъщерите му го убедиха да остане. Нарекоха го своя супергерой.

Това момиче никога не е имало супергерой. Чуди се дали някога е искала да има.

Тя наблюдава и двамата, но лицето ѝ не разкрива нито една нейна мисъл и Виктор изпитва притеснителното чувство, че това момиче ги разбира по-добре, отколкото те разбират нея.

— Когато Градинаря идваше при теб, водеше ли понякога и сина си? — пита агентът, като се опитва да си върне част от контрола върху ситуацията.

— Да води сина си? Не. Но Ейвъри идваше и си отиваше, когато си поискаше.

— Дали някога… с теб?

— Рецитирах По няколко пъти под неговите грижи — отвръща тя, като свива рамене. — Ейвъри обаче не ме харесваше. Не можех да му дам това, което искаше.

— Което беше?

— Страх.

Градинаря убиваше момичета само по три причини.

Първо, ако бяха прекалено стари. Срокът на годност бе до двайсет и една и след това… е, красотата е ефимерна и преходна и той трябваше да я съхрани, докато имаше тази възможност. Втората причина беше свързана със здравето. Ако някоя се разболееше прекалено или се наранеше прекалено, или забременееше прекалено. Е, ако забременееше. Да си прекалено бременна, е като да си прекалено мъртва — и двете състояния не са относителни. Винаги се гневеше за бременностите. Четири пъти в годината Лорейн ни биеше инжекции, които трябваше да предотвратяват това неудобство, но никоя контрацепция не е сто процента сигурна. Третата причина беше, когато някое момиче бе напълно неспособно да се приспособи към Градината. Ако след първите седмици не можеше да спре да плаче, ако се опиташе да гладува до смърт или превишеше „позволените“ опити да се самоубие. Момичетата, които се съпротивляваха твърде упорито, момичетата, които се пречупваха.

Ейвъри убиваше Пеперудите за удоволствие, понякога и без да иска. Когато се случеше, баща му забраняваше да идва в Градината за известно време, но рано или късно той отново се връщаше.

Бях там от два месеца, когато Ейвъри дойде да ме търси. Лионет беше с ново момиче, което все още нямаше име, а Блис се примиряваше с Градинаря, така че аз се бях настанила на малката скала над водопада заедно с По и се опитвах да науча наизуст „Страната на приказките“. Повечето други момичета не можеха да се качват горе, без да пожелаят да се хвърлят, затова обикновено скалата бе запазена за мен. Там горе бе спокойно. Тихо, но пък в Градината винаги бе тихо. Дори когато някои от по-добре приспособените момичета играеха на гоненица или криеница, никога не вдигаха шум. Всичко беше приглушено и никой от нас не знаеше дали Градинаря така предпочита, или просто бе въпрос на инстинкт. Като група бяхме научили всичките си поведенчески модели от други Пеперуди, които пък се бяха учили от други Пеперуди преди тях, защото Градинаря прибираше момичета от трийсет шибани години.

Не ги отвличаше, ако бяха под шестнайсет години. Допускаше грешки с по-големите, ако не бе сигурен, така че максималната продължителност на живота на една Пеперуда беше пет години. Като не брояхме припокриванията, това се равняваше на повече от шест поколения Пеперуди.

Когато се запознах с Ейвъри в ресторанта, той носеше фрак като баща си. Седях с гръб към скалата, книгата бе разтворена върху коленете ми и се наслаждавах на топлината на слънчевите лъчи, които проникваха през стъкления таван. Тъкмо погледнах нагоре, когато над мен падна сянка и го видях по джинси и разкопчана риза. По гърдите му имаше драскотини, а шията му бе обсипана с белези като от ухапване.