Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

Закуската се сервираше в кухнята в седем и трийсет и до осем трябваше да сме приключили, за да може Лорейн да почисти. Не ни бе позволено да пропускаме хранения — тя ни наблюдаваше, докато ядем, и докладваше всичко на Градинаря, — но веднъж на ден ни разрешаваха „да не бъдем толкова гладни“. Ако го направиш два пъти, тя щеше да се появи в стаята ти, за да те провери.

След закуска — освен през онези две сутрини за поддръжката, когато стояхме затворени зад стените — бяхме свободни до дванайсет. Тогава се сервираше обядът, траещ половин час. Голяма част от момичетата се връщаха в леглата. Май разчитаха, че ако спят през деня, времето ще минава по-бързо. Аз обикновено следвах примера на Лионет дори след като тя се озова в стъкленицата и сутрин бях на разположение на всички, които имаха нужда да разговарят. Пещерата под водопада се превърна в нещо като мой кабинет.

Навсякъде имаше камери и микрофони, но дори шумът от толкова малък водопад прекалено затрудняваше ясното предаване на разговора.

— И той го е позволявал? — пита невярващо Виктор.

— Разбира се. Веднъж му го обясних.

— Обяснила си му го?

— Да. Накара ме да вечерям с него в апартамента му, за да ме разпита. Предполагам, за да се увери, че не заформяме бунт или нещо от тоя род.

— И какво по-точно му обясни?

— Че момичетата се нуждаят от някакво подобие на лично пространство, за да запазят психичното си равновесие. След като тези разговори поддържат Пеперудите здрави и стабилни, защо, мамка му, да представляват риск за него? Е, изразих се малко по-деликатно. Градинаря харесваше елегантността.

— Какво представляваха тези разговори с момичетата?

С някои от тях не беше просто изпускане на парата. Пеперудите бяха неспокойни, уплашени и ядосани и имаха нужда да поговорят с някого, за да излеят всички тези чувства. Крачеха напред-назад и се гневяха, блъскаха по стените, но накрая, макар ръцете и сърцата им да бяха наранени, поне се отдалечаваха с още една крачка от пречупването. Това бяха момичетата като Блис, само че на тях им липсваше нейният кураж.

Блис винаги казваше каквото си поиска, по всяко време и на всяко място. Както ми бе споделила първия път, когато я видях, Градинаря не искаше от нас да го обичаме. Според мен го желаеше, но никога не го е изисквал. Мисля, че той ценеше честността ѝ точно както започна да цени и моята.

Някои от момичетата имаха нужда от утеха, в осигуряването на която не бях особено добра. Можех да проявявам търпение към спорадичните рухвания или към сълзите през първия месец в Градината, но когато не преставаха седмици, месеци, дори години… е, тогава обикновено губех търпение и ги карах да се стегнат.

Или пък ако се чувствах великодушна, ги пращах при Евита.

Евита беше Vanessa virginiensis . Гърбът ѝ бе татуиран в бледооранжево и жълто, преди върховете на крилете ѝ да се разпрострат в сложни черни фигури. Евита бе сладка, но не особено умна. Не го казвам със злоба, а защото е вярно. Притежаваше умствения капацитет на шестгодишна, затова за нея Градината бе източник на всекидневно удивление. Градинаря ходеше при нея само един или два пъти месечно, защото Евита винаги се объркваше и плашеше от нещата, които той искаше от нея. На Ейвъри изобщо не му бе позволено да я доближава. Всеки път, когато Градинаря я посещаваше, се тревожехме, че Евита ще свърши зад стъклото, но той сякаш ценеше факта, че е сладка и невинна.

А тя наистина бе такава. Можеше да отидеш при нея с подути от рев очи и тя щеше да те прегръща, да те гали и да издава глуповати звуци, докато не спреш да плачеш. Щеше да те изслуша, докато си изливаш сърцето, без да изрече и дума. Когато се намираха в близост до слънчевата усмивка на Евита, онези момичета моментално започваха да се чувстват по-добре.

Когато аз бях край Евита, се натъжавах. Щом Градинаря отидеше при нея обаче, тя тичаше при мен и нейните сълзи бяха единствените, които можех да простя.

— Трябва ли да пратим професионалист по грижи за хора със специални нужди в болницата?

Момичето клати глава.

— Тя умря преди шест месеца. При нещастен случай.

Около единайсет и петнайсет „кабинетът“ затваряше и част от нас започваха да тичат из коридорите. Ако Лорейн бе наблизо, ни гледаше злобно, но не ни правеше забележка, защото това беше единствената физическа тренировка, която правехме. Градинаря не ни осигуряваше тежести или бягащи пътечки, тъй като се притесняваше, че ще ги използваме, за да се нараним. Разполагахме с цялото време след обяда до вечерята в осем часа.