Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

Най-накрая и Градинаря се втурна към мен и без да жали хубавите си дрехи, ми помогна да я измъкнем от водата на твърда земя. Красивите сини очи на Евита бяха отворени и замръзнали. Нямаше никакъв смисъл да ѝ правим изкуствено дишане.

Част от пукането, което бяхме чули, бе от счупения ѝ врат.

Смъртта бе странно явление в Градината. Вездесъща заплаха, но не и нещо, на което наистина ставахме свидетелки. Момичетата бяха отвеждани и не след дълго чифт криле заемаха своето място във витрините в коридора. Повечето присъстващи за първи път поглеждаха смъртта в очите.

Ръцете на Градинаря трепереха, докато нежно отмяташе мократа коса на Евита от лицето ѝ и прегръщаше влажната пихтия на тила ѝ там, където се бе ударила в клона. Тогава всички се взирахме в него, а не в нея, защото той ридаеше. Цялото му тяло се тресеше от силните му стонове, а очите му бяха здраво стиснати от неочакваната болка. Люлееше се напред-назад, отчаяно притиснал тялото на Евита към гърдите си. Кръвта ѝ бе оцапала ръкавите му и водата се бе просмукала в ризата и панталоните му.

Сякаш ни бе отнел и сълзите. Другите момичета бяха дочули виковете и дотичаха от стаите си или от различни места в Градината. Всичките двайсет и две Пеперуди стояхме в пълно мълчание и със сухи очи, докато похитителят ни плачеше за смъртта на единствената, която не бе убил.

Момичето взема купчината снимки на коридора и ги разглежда, докато не намира онази, която търси.

— Направи ѝ такава прическа, че щетата да не си личи — обръща се към Виктор и му показва снимката. — През остатъка от деня и цялата нощ работеше на скрито място, където не можехме да го видим. Стените се спуснаха и на следващия ден Евита бе във витрината, а той спеше пред нея с подути и зачервени очи. Остана там до вечерта, точно пред Евита. Допреди два дни докосваше стъкленицата всеки път, щом минеше покрай нея — накрая вече не осъзнаваше, че го прави. Дори когато бе покрита, той винаги докосваше стената.

— Това единствената смърт при нещастен случай ли е?

— Не, в никакъв случай. Но Евита беше… ами беше сладка. Напълно невинна, неспособна да осъзнае лошото. Когато ѝ се случваше, я докосваше съвсем леко, а след това я оставяше на мира. Според мен по някакъв начин тя бе най-щастливата от нас просто защото не познаваше друго състояние.

Едисън се втурва в стаята под съпровода на стържене на евтин метал. След себе си влачи походно легло, а с другата си ръка стиска одеяла и възглавници. Хвърля ги в далечния ъгъл и задъхано се обръща към партньора си.

— Рамирес току-що ми се обади. Синът е мъртъв.

— Кой от двамата?

Думите са изречени толкова тихо, толкова ефирно и с някаква неопределима емоция. Виктор не е напълно сигурен, че дори ги е чул. Поглежда към момичето, но очите ѝ са впити в Едисън, а единият ѝ нокът дълбае под марлята, докато по пръста ѝ не се появяват алени петна.

Едисън също е сварен неподготвен. Поглежда към Виктор, който свива рамене.

— Ейвъри — отвръща озадачено Едисън.

Цялата се свива, заравяйки лице в ръцете си. Виктор се чуди дали плаче, но когато тя вдига поглед след около минута, очите ѝ са сухи. Призрачни по нов и необясним начин, но сухи.

Едисън хвърля многозначителен поглед на Виктор, който дори не може да започне да предполага какво минава през главата на момичето. Дали е доволна, че мъчителят ѝ е мъртъв? Дали изпитва облекчение? Може и да е така и всички тези емоции да са погребани дълбоко в сложната ѝ личност, но тя изглежда по-скоро примирена.

— Инара?

Светлокафявите ѝ очи се стрелват към походното легло, пръстите ѝ вече бърникат под марлите и на двете ѝ ръце.

— Това означава ли, че мога да поспя? — вяло пита тя. Виктор става и прави знак на Едисън да му направи място. Партньорът му се подчинява, без да коментира, събира снимките и пликовете с доказателства и след по-малко от минута Виктор е сам с пречупеното момиче, чиито мотиви може и никога да не разбере. Мълчаливо разгъва скърцащите крака на походното легло и го намества в най-отдалечения от вратата ъгъл, така че масата се озовава между момичето и всеки, който би могъл да влезе. После хвърля едното одеяло отгоре вместо чаршаф. Другото слага в краката ѝ, а възглавниците струпва близо до главата ѝ.

Когато приключва, застава на едно коляно близо до стола ѝ и внимателно поставя ръка на гърба ѝ.

— Инара, знам, че си уморена, затова ще те оставим да поспиш. Ще се върнем сутринта със закуска и още въпроси и, да се надяваме, нова информация за другите момичета. Но преди да си тръгна…