Дот Хъчисън - Градината на пеперудите

— Трябва ли да е тази вечер?

— По-младият син вече знаеше ли за Градината?

Тя хапе устната си, докато по брадичката ѝ не потича кръв. Виктор дълбоко въздъхва и ѝ подава салфетка, която вади от джоба си. След това тръгва към вратата.

— Дез.

Обръща се към нея, все още с ръка на дръжката, но очите ѝ се затворени и на лицето ѝ е изписана такава болка, че Виктор дори не може да си я представи.

— Моля?

— Името му е Дез. Дезмънд. И да, той знаеше за Градината. И за нас.

Гласът ѝ заглъхва и макар Виктор да е наясно, че един добър агент би трябвало да се възползва от това пропукване, от проявената уязвимост, си мисли как дъщерите му биха могли да изпитат подобно страдание и в крайна сметка не може да се насили да го направи.

— Ще те наблюдават от стаята на следователите — успокоява я меко. — Ако имаш нужда от нещо, те ще ти помогнат. Сладки сънища.

Дръпва вратата, която тихо изтраква зад гърба му.

Момичето — толкова е странно да я нарича Инара, когато не знае истинското ѝ име — все още спи, заровила лице в яката на якето си, когато Виктор пристига и се обажда на криминолога от нощната смяна. Един следовател му подава купчина съобщения: доклади от болницата, пристигали през цялата нощ, от агентите в имота, информация за възможно най-голям брой играчи. Той ги преглежда, докато пие кафе от столовата — малко по-добро от съмнителната течност, останала в каната в кухнята на екипа, — и се опитва да свърже снимките с имената от историите на момичетата.

Едва шест часа е, когато влиза Ивон. Очите ѝ са подпухнали от недоспиване.

— Добро утро, агент Хановериан.

— Смяната ти започва в осем. Защо не спиш? Следователката само поклаща глава.

— Не можах да спя. Цяла нощ седях на люлеещия се стол в стаята на дъщеря ми и се взирах в нея. Ако някой някога… — Тя отново поклаща глава, този път по-рязко, сякаш за да прогони лошите мисли. — Тръгнах веднага, щом свекърва ми се разсъни достатъчно, че да се погрижи за бебето.

Виктор обмисля да я изпрати в някой празен кабинет да поспи, но пък се съмнява, че който и да е член на екипа е мигнал през последната нощ. Той самият със сигурност не е, измъчван от снимките на коридора и далечните спомени за дъщерите си, тичащи из двора с пеперудени криле на гърба. Кошмарите лесно те настигат, когато няма какво да правиш.

Виктор вдига платнената торба в краката си.

— Имам пресни канелени кифлички за теб, ако ми направиш услуга — казва той и вижда как Ивон изправя гръб, внезапно изпълнена с енергия. — Холи ми даде дрехи за Инара. Мислиш ли, че можеш да я заведеш до съблекалнята, за да си вземе душ?

— Дъщеря ти е ангел. — Ивон хвърля поглед през стъклото към спящото момиче. — Но никак не ми се иска да я будя.

— По-добре ти, отколкото Едисън.

Ивон излиза от залата за наблюдение, без да изрече и дума повече, и след миг вратата на стаята за разпити се отваря със съвсем леко скърцане.

То обаче е достатъчно. Разрошеното момиче сяда в леглото сред замотаното одеяло и обляга гръб на стената, докато разпознае Ивон, застанала на прага с протегнати ръце. Известно време двете се взират една в друга — накрая Ивон прави опит да се усмихне.

— Добри рефлекси.

— Той понякога стоеше на прага. Винаги изглеждаше разочарован, ако не усетехме, че е там. — Момичето се прозява и протяга, костите ѝ пукат от неудобното легло.

— Помислихме си, че може да ти се иска да си вземеш душ — продължава Ивон и ѝ подава платнената чанта. — Тук има дрехи, които трябва да ти станат, както и козметика.

— Щях да те целуна, ако си падах по жени. — По пътя към вратата почуква стъклото. — Благодаря ви, специален старши агент на ФБР Виктор Хановериан. Той се засмива, но не отговаря.

Докато я няма, влиза в стаята за разпити, за да продължи с прегледа на новата информация. Още едно момиче е починало през нощта, но за останалите се очаква да оживеят. Заедно с Инара стават общо тринайсет. Тринайсет оцелели.

Вероятно четиринайсет, зависи какво ще им каже тя за момчето. Ако е син на Градинаря, дали е участвал в деянията на баща си и брат си?

Момичето все още е в съблекалнята, когато влиза Едисън — този път гладко избръснат и с костюм. Хвърля кутия сладкиши на масата.

— Къде е тя?

— Ивон я заведе да си вземе душ.

— Мислиш ли, че днес ще ни каже нещо?

— По свой си начин.

— Да, бе! — Виктор му подава купчина книжа, които вече е прегледал, и известно време се чува само прелистване на хартия и по някое друго сръбване от кафето.