Стивен Кинг - Ако има кръв

„Това е сън — помисли си Дрю. — Поредният сън, няма друг начин. В нито една реалност не може гризач да изнася адвокатска лекция на човек“.

Стори му се, че силите му се завръщат, но не помръдна. Засега. Когато помръднеше, движението щеше да е внезапно и нямаше да удари плъха или да издуха плъха . Възнамеряваше да хване плъха и да го стисне . Плъхът щеше да се гърчи, щеше да пищи и почти със сигурност щеше да го ухапе, но Дрю щеше да го стиска, докато коремът му се пръсне и вътрешностите му излязат през устата и задника.

— Добре, може и да имаш известно право. Но не разбирам нещо. Аз исках единствено книгата, а ти развали всичко.

— О, горкичкият — каза плъхът и отново избърса муцуна с лапички. Тогава Дрю за малко да го сграбчи, но изчака. Още беше рано. Трябваше да е сигурен.

— Майната ти на подигравките. Можех да те убия с лопатата, но не го направих. Можех да те оставя навън в бурята, но не го направих. Прибрах те вътре и те сложих до печката. Тогава защо ми се отплати, като уби двама невинни и ми открадна удоволствието, което щях да изпитам от завършването на единствения роман, който ще напиша някога?

Плъхът се замисли.

— Е — каза най-сетне, — ако мога да си позволя да променя малко стария виц, ти знаеше, че съм плъх, когато ме прибра.

Дрю скочи. Беше много бърз, но извитите му пръсти хванаха единствено въздух. Плъхът претича по пода, но преди да стигне до стената се обърна към Дрю и като че ли се ухили на лунната светлина.

— Освен това не го завърши ти. Ти никога нямаше да го завършиш. Аз го завърших.

В стената при пода имаше дупка. Плъхът се шмугна в нея.

За миг Дрю зърна опашката му. После плъхът изчезна.

Дрю легна и се вгледа в тавана. „На сутринта ще си кажа, че е било сън“, помисли си и точно така и направи. Плъховете не говореха и не изпълняваха желания. Ал беше преборил рака само за да загине в автомобилна катастрофа по ужасна ирония, но се случват подобни неща; жалко, че жена му бе загинала с него, но и това се случва.

Прибра се вкъщи. Влезе в необичайно тихата къща. Качи се в кабинета си. Отвори папката с редактирания ръкопис на „Горчива река“ и се приготви за работа. Случили се бяха някои неща, едни наистина, други в главата му, и той не можеше да ги промени. Трябваше да запомни, че е оцелял. Щеше да обича жена си и децата колкото може повече, щеше да преподава колкото може по-добре, щеше да живее колкото може по-добре и с радост щеше да се присъедини към авторите, написали само една книга. Всъщност, като се замислеше, нямаше от какво да се оплаква.

Всъщност, като се замислеше, животът беше коварен плъх.

Когато майка ми или някоя от четирите ми лели случайно видеше жена да бута детска количка, обикновено казваха нещо, което вероятно бяха чули от своята майка: „Откъде се взе, скъпо дете? Просто се появи и при нас дойде“. Понякога се сещам точно за това безсмислено стихче, когато ме попитат как ми е хрумнала идеята за дадена история. Често не знам отговора, което ме смущава и ме кара малко да се засрамя. (Несъмнено това се дължи на някой комплекс от детството.) Понякога отговарям честно („Нямам представа!“), но друг път просто измислям някоя глупост и така удовлетворявам питащия с не особено логично обяснение за причинно-следствените връзки. Сега ще се опитам да отговоря честно. (Но аз така ще кажа, нали?)

Като малък сигурно съм гледал някой филм — вероятно някой от филмите на ужасите на „Америкън Интърнашънъл“ (с приятеля ми Крис Чесли ходехме на стоп до Луистън, за да ги гледаме в кино „Риц“) — за мъж, който толкова се страхува да не го погребат жив, че поискал да прекарат телефон в гробницата му. А може да е бил епизод на „Алфред Хичкок представя“. Във всеки случай идеята се загнезди в развинтеното ми детско въображение: мисълта за телефон, който звъни в гроб. Години по-късно, след като мой близък приятел умря неочаквано, се обадих на мобилния му телефон, просто за да чуя гласа му още веднъж. Вместо да ме утеши, от обаждането ме побиха тръпки. Повече никога не го направих, но от това обаждане и от детския спомен за онзи филм или телевизионен сериал се роди „Телефонът на господин Хариган“.

Историите хващат в каквато посока си поискат и истинското удоволствие в тази новела — за мен — беше да се завърна във времена, когато мобилните телефони като цяло и айфоните в частност бяха новост и още не подозирахме за всички последици от масовото им навлизане. По време на проучванията моят компютърен специалист Джейк Локуд купи айфон от първо поколение от eBay и успя да го подкара. Телефонът е наблизо, докато пиша. (Налага се да го държа включен в контакта, защото някой го е изпуснал и е повредил копчето за включване и изключване.) Мога да вляза в интернет от него, мога да проверя котировките на финансовите борси и прогнозата за времето. Просто не мога да се обаждам, защото е 2G, а тази технология е мъртва като видеото „Бетамакс“.