Стивен Кинг - Ако има кръв

Гледаха шевролета, който беше опръскан със засъхнала кал чак до дръжките на вратите. Предното стъкло беше непрогледно с изключение на двата полумесеца, оставени от чистачките. Липсваше и дясното странично огледало, разбира се.

— Имаше буря — отвърна Дрю. Беше по долнище на пижама, пантофи и тениска на Бостънския университет. — Пътят там е в доста лошо състояние.

— Лайняният път — изрече Стейси със задоволство.

Луси също излезе навън. Огледа злочестия шевролет с ръце на кръста.

— Майко мила!

— Ще го измия следобед — обеща Дрю.

— Така ми харесва — рече Брандън. — Изглежда яко. Сигурно си карал като луд, татко.

— О, той си е луд, това не може да се отрече — каза Луси. — Лудият ви татко. Никакво съмнение няма в това.

Училищният автобус пристигна и му спести нуждата от остроумен отговор.

— Да влезем вътре — каза Луси след като децата се качиха.

— Ще ти направя палачинки или нещо друго за закуска. Изглеждаш ми отслабнал.

Когато тя се обърна, той я хвана за ръката.

— Чувала ли си нещо за Ал Стампър? Говорила ли си скоро с Надин?

— Обадих ѝ се в деня преди да заминеш за хижата, защото ти ми каза, че е болен. Рак на панкреаса, какъв ужас. Надин каза, че бил добре.

— И оттогава не сте ли се чували? Луси се намръщи.

— Не, защо?

— Просто питам — отвърна искрено той. Сънищата си бяха сънища и единственият плъх, който беше видял в хижата, беше плюшената играчка в сандъка. — Просто се тревожа за него.

— Обади му се лично тогава. Прескочи посредниците. Искаш ли палачинки, или не?

Дрю искаше да работи. Но първо палачинки. Да не всява излишно недоволство вкъщи.

След палачинките се качи на втория етаж в малкия си кабинет, включи лаптопа и погледна към страниците, които беше написал на машината на баща си. Да ги набере ли първо на компютъра, или просто да продължи нататък? Реши да продължи. Най-добре да разбере веднага дали магията, обгърнала „Горчива река“, още действаше, или се беше развалила, когато напусна хижата.

Още действаше. През първите десетина минути, прекарани в кабинета, смътно чуваше регето, долитащо от долния етаж, което означаваше, че Луси е в своя кабинет и смята. После музиката заглъхна, стените се стопиха и лунната светлина огря Деуит Роуд, набраздения от коловози, осеян с дупки път, който свързваше Горчива река със столицата на окръга. Дилижансът се задаваше. Шериф Ейврил щеше да вдигне значка и да го спре. Скоро двамата с Анди Прескот щяха да се качат на него. Момчето имаше назначена дата в окръжния съд. А скоро след това и за бесилото.

Дрю прекъсна по обед, за да се обади на Ал Стампър. Нямаше нужда да се страхува и си каза, че не го е страх, но не можеше да отрече, че пулсът му се е ускорил.

— Здрасти, Дрю — каза Ал бодро. Говореше като здрав човек. — Как мина вдън горите?

— Много добре. Написал бях почти деветдесет страници преди да извие буря…

— Пиер — каза Ал с очевидно отвращение, което стопли сърцето на Дрю. — Деветдесет страници, наистина ли? Ти ?

— Знам, не е за вярване, написах още десет тази сутрин, но това не е важно. Обаждам се да питам ти как си.

— Много съм добре — отвърна Ал. — Като изключим раздразнения плъх.

Дрю седеше на един от столовете в кухнята. Сега скочи на крака и внезапно отново му прилоша. Сякаш имаше треска.

— Моля?

— О, не се тревожи — каза Ал. — Някакво ново лекарство, което лекарите ми изписаха. Имало какви ли не странични ефекти, но единственият, който имам до момента, е раздразнената плът. По целия гръб и от двете страни на гърдите. Надин се кълнеше, че е херпес, но си направих изследване и се оказа просто обрив. Сърби ужасно обаче.

— Просто обрив — повтори Дрю. — Избърса с ръка устата си. ЗАТВОРЕНО ЗАРАДИ ПОГРЕБЕНИЕ, помисли си. — Е, значи не е толкова зле. Пази се, Ал.

— Разбира се. Искам да прочета книгата, когато я завършиш. — Той замълча за момент. — Забележи, че казах „когато“, а не „ако“.

— След Луси ти си първият — каза Дрю и затвори. Добри новини. Все добри новини. Ал звучеше добре. Както преди. Всичко беше наред, с изключение на раздразнения плъх.

Дрю с изненада успя да се засмее на това недоразумение.

Ноември беше студен и снеговит, но Дрю Ларсън почти не забеляза. През последния ден от месеца гледаше (през очите на шериф Джим Ейврил) как Анди Прескот изкачва стълбите на бесилката в столицата на окръга. На Дрю му беше любопитно как момчето ще го приеме. Оказа се — докато думите се лееха, — че го прие достойно. Съзрял беше. Трагедията (знаеше Ейврил) беше, че момчето никога няма да остарее. Една пиянска нощ и пристъп на ревност заради танцьорка бяха сложили край на бъдещето му.