Стивен Кинг - Ако има кръв

— Как ти хрумна да дойдеш насам?

— Жена ви имала телефонния номер на татко. Говорила с майка ми, а тя се обади на мен. Жена ви страшно се тревожи за вас.

— Да, сигурно. И ме смята за голям глупак.

Този път момчето на Стария Бил — да го наречем Младия Джаки — огледа с присвити очи високите борове от едната страна на пътя и не каза нищо. Янките по правило не коментираха брачните взаимоотношения на другите хора.

— Знаеш ли какво — каза Дрю. — Защо не дойдеш с мен до хижата на баща ми. Имаш ли време?

— Имам. Нямам друга работа до вечерта.

— Аз ще си събера багажа — няма да се бавя — и може да отидем заедно до магазина. Там няма обхват на мобилните телефони, но ще се обадя от монетния. Ако бурята не го е повредила, разбира се.

— Не, работи си. Обадих се на мама по него. Сигурно не знаете за Деуит.

— Само, че беше болен.

— Вече не е — каза Джаки. — Умря. — Събра храчка и я изплю, после вдигна очи към небето. — Ще изпусне чуден ден, като гледам. Скачайте в колата си, господин Ларсън. Карайте след мен до хижата на Патерсън. Там ще завием.

Дрю помисли, че надписът и снимката на витрината на Смесения магазин са едновременно тъжни и смешни. Не беше редно да му е смешно при дадените обстоятелства, но мислите на човек понякога — дори често — не се съобразяват какво е редно. Надписът гласеше ЗАТВОРЕНО ЗАРАДИ ПОГРЕБЕНИЕ. На снимката Рой Деуит стоеше до гумен басейн на двора, по джапанки и бермуди, смъкнали се под тежкото му надвиснало шкембе. Държеше кутийка бира и изглежда го бяха снимали във вихъра на танц.

— Обичаше да хапва хамбургери и да пийва биричка — отбеляза Джаки Колсън. — Ще се оправите ли оттук, господин Ларсън?

— Да. Благодаря ти. — Той протегна ръка. Джаки Колсън я стисна, скочи в джипа си и потегли.

Дрю се качи на верандата, остави шепа монети на поставката под телефона и се обади у дома.

Вдигна Луси.

— Аз съм — каза Дрю. — Пред магазина съм и се прибирам.

Още ли си ми сърдита?

— Ела и сам ще разбереш. — После добави: — Звучиш по-добре.

— Чувствам се по-добре.

— Ще пристигнеш ли тази вечер?

Дрю погледна към китката си и осъзна, че е взел ръкописа (естествено!), но си е забравил часовника в хижата. Където щеше да остане до другата година. Погледна към слънцето.

— Не съм сигурен.

— Ако се умориш, не се насилвай. Спри в Айланд Фолс или в Дери. Можем да почакаме до сутринта.

— Добре, но ако чуеш някой да влиза посред нощ, недей да стреляш.

— Няма. Успя ли да свършиш някаква работа? — Той долови колебанието в гласа ѝ. — Все пак беше болен.

— Успях. И мисля, че се получи добре.

— Не си имал проблеми със… сещаш се…

— С думите ли? Не. Никакви проблеми. — Поне не и след странния сън. — Мисля, че тази ще я завърша. Обичам те, Луси.

Мълчанието, което последва, му се стори много дълго. После тя въздъхна и каза:

— И аз те обичам.

Въздишката не му се понрави, но думите ѝ го зарадваха. Натъкнали се бяха на препятствие по пътя — не беше първото, нито щеше да е последното, — но го бяха преодолели. Всичко беше наред. Той върна слушалката на вилката и тръгна.

Към края на деня (много приятен, точно както беше предрекъл Джаки Колсън), започна да вижда табели за мотела в Айланд Фолс. Изкуши се, но реши да продължи. Шевролетът вървеше добре — от друсането по Лайняния път като че ли предницата се беше наместила — и ако не превишаваше разрешената скорост и не го спреше някое щатско ченге, може би щеше да успее да се прибере до единайсет. И да спи в собственото си легло.

А утре сутринта да продължи работа. Това също.

Влезе в спалнята малко след единайсет и половина. Събул беше калните си обувки на долния етаж и се опитваше да пази тишина, но чу шумоленето на завивки в тъмното и разбра, че Луси е будна.

— Ела тук, господинчо.

Този път обръщението не го жегна. Радваше се, че е у дома, и още повече се радваше, че е при нея. Щом легна, тя обви ръце около него, прегърна го (за кратко, но силно), после се обърна и заспа отново. Докато самият Дрю се унасяше — в един от онези преходни моменти, когато съзнанието се размива, — му хрумна странна мисъл.

Ами ако плъхът беше дошъл с него? Ами ако в момента се намираше под леглото?

„Няма никакъв плъх“, помисли си той и заспа.

— Еха — каза Брандън. В тона му се долавяше уважение и малко страхопочитание. Двамата със сестра му чакаха училищния автобус пред къщата с раници на рамо.

— Какви си ги вършил, татко? — попита Стейси.