Стивен Кинг - Ако има кръв

— Защо ще го правиш?

Плъхът килна глава, сякаш не можеше да повярва, че уж умен мъж — университетски преподавател по английски, чийто разказ беше публикуван в „Ню Йоркър“! — може да е толкова глупав.

— Ти щеше да ме убиеш с лопата и защо не? Аз съм просто противен плъх. Но вместо това ме подслони. Спаси ме.

— И за награда ти ще ми изпълниш три желания — каза Дрю с усмивка. Това беше позната територия: Ханс Кристиан Андерсен, Мари-Катрин д’Олноа, братя Грим.

— Само едно — каза плъхът. — Едно конкретно желание. Можеш да си пожелаеш да довършиш книгата. — Той вдигна опашка и я плесна подчертано върху ръкописа на „Горчива река“. — Но има условие.

— И какво е то?

— Някой, на когото държиш, трябва да умре.

Отново позната територия. Това се оказваше сън, в който преживява отново спора с Луси. Обяснил ѝ беше (не много добре, но беше опитал), че трябва да напише книгата. Че това е много важно. Тя беше попитала дали книгата е важна колкото нея и децата. Той отговори, че не е, разбира се, после попита дали се налага да избира.

Мисля, че трябва да избираш, и ти току-що направи своя избор , отвърнала беше тя.

— Всъщност това не е съвсем вълшебно желание — каза той.

— По-скоро е бизнес сделка. Като сделката на Фауст. Не е като в приказките, които четях като малък.

Плъхът се почеса зад ухото, като някак си успя да запази равновесие. Забележително.

— Всички желания в приказките имат цена. Като в „Маймунската лапа“. Помниш ли тази история?

— Дори насън не бих разменил жена си или някое от децата си за непретенциозен каубойски роман — каза Дрю.

Още докато изричаше тези думи, осъзна, че именно затова се беше заел с „Горчива река“ без колебание: един приключенски уестърн никога нямаше да стои в книжарниците редом с книгите на Рушди, Атууд или Шейбон. Още по-малко до книгите на Франзен.

— Не бих поискал това от теб — каза плъхът. — Всъщност си мислех за Ал Стампър. Старият ти декан.

Това накара Дрю да онемее. Той просто погледна плъха, който също го гледаше с лъскавите си черни очички. Вятърът фучеше около хижата, понякога достатъчно силно, че да разтресе стените; суграшицата барабанеше.

Рак на панкреаса , беше казал Ал, когато Дрю отбеляза колко много е отслабнал. Но беше добавил, че още няма нужда да му пишат некролога. Докторите го хванаха сравнително рано. Изгледите са добри .

Но с жълтеникавата кожа, хлътналите очи и безжизнена коса Ал не бе изглеждал много добре. Ключовата дума в казаното от него обаче беше „сравнително“. Ракът на панкреаса беше коварен; откриваше се трудно. Диагнозата почти винаги беше равносилна на смъртна присъда. А ако наистина умреше? Щеше да има период на траур, разбира се, а Надин Стампър щеше да е главната опечалена — бяха женени от около четирийсет и пет години. Целият факултет по английски език щеше да носи черни ленти около месец. Некрологът щеше да е дълъг и да изброява многобройните му постижения и награди. Щяха да бъдат упоменати книгите му за Дикенс и Харди. Но Ал беше най-малко на седемдесет и две, може би дори на седемдесет и четири, и никой нямаше да каже, че умрял млад или че не е разгърнал потенциала си.

Междувременно плъхът го гледаше, свил розови лапички пред косматите си гърди.

„Какво пък толкова? — помисли си Дрю. — Това е само хипотетичен въпрос. При това в сън“.

— Предполагам, че бих приел сделката и бих си поискал желанието — каза Дрю. Сън или не, хипотетичен въпрос или не, все пак се почувства неспокойно. — Той бездруго умира.

— Завършваш книгата си и Стампър умира — каза плъхът, сякаш за да се увери, че Дрю разбира.

Дрю го изгледа лукаво.

— Книгата ще бъде ли публикувана?

— Имам право да изпълня желанието ти, но не и да предвиждам бъдещето на литературното ти начинание. Ако трябва да предположа… — Плъхът надигна глава. — Предполагам, че ще бъде издадена. Както вече казах, имаш талант.

— Добре. Ще завърша книгата и Ал ще умре. Тъй като бездруго ще умре, това ми се струва приемливо. — Само че не му се струваше наистина приемливо. — Мислиш ли, че ще доживее поне да я прочете?

— Нали ти казах…

Дрю вдигна ръка.

— Нямаш право да предвиждаш бъдещето на литературното ми начинание, схванах. Приключихме ли?

— Има още нещо, от което се нуждая.

— Ако е да подпиша договора с кръвта си, забрави за цялата сделка.

— Не е свързано с теб, господинчо — каза плъхът. — Гладен съм. Той скочи на стола до бюрото, а от него — на пода. Претича до кухненската маса и взе една соленка, която Дрю явно беше изпуснал в деня, в който яде сандвич със сирене и доматена супа. Плъхът се изправи, хванал соленката с предните си лапи, и я загриза. Соленката изчезна за секунди.