Стивен Кинг - Ако има кръв

Луси ненавиждаше гризачи и се скъсваше да пищи, ако видеше дори полска мишка да пропълзи по шкафа, и нямаше смисъл да ѝ обяснява, че дребното животинче несъмнено е много по-уплашено от нея. Дрю също не беше голям фен на гризачите и осъзнаваше, че пренасят болести — хантавируси, треска при ухапване, а това бяха само двете най-разпространени заболявания, — но той самият не страдаше от почти инстинктивната омраза на Луси към тях. Към този плъх изпитваше най-вече жалост. Вероятно заради розовата лапичка, която продължаваше да дращи във въздуха. Или може би заради точиците бяла светлина, които виждаше отразени в черните му очи. Животинчето лежеше задъхано и гледаше нагоре към него с кръв по козината и мустаците. С разкъсани вътрешности, вероятно умиращо.

Дрю се наведе, опрял една ръка на бедрото си, а с другата спуснал фенера, за да вижда по-добре.

— Бил си в бараката, нали?

Почти със сигурност. А дървото беше паднало, пробило беше покрива и беше унищожило щастливия дом на господин Плъх. Дали го беше ударил клон или парче от покрива, докато е бягал? Може би кофа със спечена боя? Дали безполезният верижен трион на баща му се беше прекатурил от масата и беше паднал върху него? Нямаше значение. Каквото и да беше, го беше премазало и може би му беше счупило гръбнака. Но животинчето беше събрало малкото му останали сили, за да допълзи дотук.

Вятърът отново се усили и навя суграшица в сгорещеното лице на Дрю. Остри ледени късчета удариха фенера, изсъскаха, разтопиха се и се стекоха по стъклото. Плъхът дишаше тежко. „Плъхът малък е в беда, помогни му, да, да, да“, помисли си Дрю. Само че на този плъх нямаше как да му се помогне. Не беше нужно да си гений, за да го разбереш.

Само че той, разбира се, можеше да му помогне.

Отиде до незапалената камина, като спря веднъж от пристъп на кашлица, наведе се и погледна към ръжена, но от мисълта да набучи плъха с него му призля. Вместо това взе лопатата за изгребване на пепелта. Един силен удар щеше да е достатъчен да го избави от мъките. После можеше да използва лопатата, за да го избута от верандата. Ако не се гътнеше до сутринта, нямаше желание да започне утрешния ден като настъпи трупа на мъртво животно.

„Колко интересно — каза си. — Когато го видя за пръв път, си помисли „той“. Сега, след като реши да убиеш проклетника, вече мислиш за него в среден род“.

Плъхът още лежеше на изтривалката. По козината му бяха започнали да се събират ледени късчета. Розовата лапичка (толкова човешка, толкова човешка) продължаваше да маха във въздуха, макар движенията да се забавяха.

— Ще те отърва от мъките ти — каза Дрю. Вдигна лопатата, готов за удара… но я свали. Защо? Заради бавно движещата се лапичка? Заради лъскавите черни очи?

Дърво беше разбило дома на плъха и го беше смачкало, той ( пак мина на „той“ ) някак си беше допълзял до хижата, бог знае колко усилия му беше коствало, и това ли щеше да получи за награда? Едно последно смачкване, този път фатално? Самият Дрю се чувстваше доста смачкан тези дни и, абсурдно или не (вероятно абсурдно), изпитваше известно съчувствие.

Междувременно вятърът го смразяваше, суграшицата го биеше в лицето и отново се беше разтреперил. Трябваше да затвори вратата, но нямаше да остави плъха да умре бавно в тъмното. Отгоре на всичко върху изтривалката му.

Остави фенера и използва лопатата, за да загребе животинчето (интересно колко бързо преминаваше от един род в друг). Отиде до печката и внимателно изсипа плъха на пода. Розовата лапичка продължаваше да дращи. Дрю опря ръце на коленете си и кашля, докато не получи сухи пристъпи на гадене и пред очите му не затанцуваха петънца. Щом кашлицата премина, занесе фенера при фотьойла и седна.

— Хайде, умирай — каза на плъха. — Поне ще си отидеш на сухо и топло.

Угаси фенера. Сега остана само червеното сияние на догарящата жарава. Начинът, по който пулсираха въглените, му напомни как розовата лапичка дращеше… и дращеше… и дращеше. Видя, че продължава да дращи.

„Трябва да разпаля огъня преди да си легна — помисли си той. — Ако не го направя, сутринта тук ще е студено като в гробница“.

Но кашлицата, която се беше успокоила временно, несъмнено щеше да се върне, ако станеше и се раздвижеше. А и беше уморен.

„Освен това остави плъха много близо до печката. Внесе го вътре, за да умре по естествен път, нали? Не да го изгориш жив. Ще палиш огъня сутринта“.

Вятърът стенеше около хижата, на моменти се надигаше до женски писък, после утихваше пак до стенание. Суграшицата барабанеше по прозорците. Докато слушаше звуците, те започнаха да се сливат. Затвори очи, после отново ги отвори. Плъхът дали беше умрял? Първо си помисли, че е мъртъв, но тогава лапичката отново махна бавно. Значи още беше жив.