Стивен Кинг - Ако има кръв

Пламъкът, пълзящ по клечката, стигна до пръстите му.

Дрю я разклати, хвърли я в печката и затвори вратичката.

— Книгата не е лоша и аз няма да умра тук — каза високо. — Няма да стане.

Угаси фенера, за да пести бензина, после седна на фотьойла, на който прекарваше вечерите в четене на романи на Джон Д. Макдоналд и Елмор Ленард. Сега, на угасен фенер, нямаше достатъчно светлина, за да чете. Нощта почти се беше спуснала, а единствената светлина в хижата беше примигващото червено око на огъня, което се виждаше през прозорчето на печката. Дрю придърпа стола по близо до нея и се обгърна с ръце, за да спре треперенето. Трябваше да съблече мокрите си панталони и риза, при това веднага, ако не искаше да се разболее още повече. Още си мислеше това, когато заспа.

Събуди го оглушителен трясък навън. Последва втори, още по-силен, и тупване, което разтърси пода. Паднало беше дърво, при това голямо.

Огънят в печката беше догорял до червена мъждукаща жарава. Освен вятъра сега се чуваше и барабанене по прозорците. В голямата стая на първия етаж беше отвратително горещо, поне за момента, но температурата навън явно беше паднала ( под масата ), както бяха прогнозирали, защото дъждът беше преминал в суграшица.

Дрю погледна да види колко е часът, но китката му беше гола. Вероятно беше оставил часовника си на нощното шкафче до леглото, макар да не помнеше ясно. Винаги можеше да провери часа и датата на лаптопа, но имаше ли смисъл? В горите на севера беше нощ. Нужно ли му беше да знае друго?

Реши, че е нужно. Нужно беше да разбере дали дървото е паднало върху верния му шевролет и дали го е направило на пихтия. Разбира се „нужно“ не беше правилната дума, „нужно“ се използваше за нещо, което непременно трябва да имаш, и се подразбираше, че с помощта му можеш да промениш положението към по-добро, а нищо в сегашното му положение не можеше да се промени и „положение“ правилната дума ли беше, или беше твърде обща? По-скоро беше „беда“, отколкото „положение“, като „беда“ в този контекст означаваше…

— Престани — каза той. — Да се подлудиш ли искаш? Сигурен беше, че отчасти иска точно това. Някъде в главата му контролни табла пушеха, платки се чупеха, а луд учен размахваше ликуващо юмруци. Можеше да си внуши, че е от треската, но беше в идеално здраве, когато нещата със „Селото“ се закучиха. Същото важеше за другите два романа. Тогава беше здрав, поне физически.

Стана с гримаса от болките, които вече се бяха разпрострели до всичките му стави, и отиде до вратата, като опитваше да не се препъне. Вятърът я изтръгна от ръката му и я блъсна в стената. Той я сграбчи и я задържа, с дрехи, прилепнали по тялото, и коса, развяваща се назад. Нощта беше черна — черна като ботушите на дявола, черна като катран, черна като в кучешки гъз — но успя да различи очертанията на шевролета и (може би) три клона, развяващи се високо зад него. Въпреки че нямаше как да е напълно сигурен, дървото явно беше пощадило колата и беше паднало върху бараката, като несъмнено беше продънило покрива.

Подпря вратата с рамо, затвори я и пусна резето. Не очакваше натрапници в такава отвратителна нощ, но не искаше вятърът да я отвори отново, след като си легнеше. А той щеше да си легне. Стигна до кухненския бокс на слабата мъждукаща светлина от жаравата и запали фенера. На ярката му светлина хижата изглеждаше нереална, като застинала при проблясването на светкавица от фотоапарат, която обаче не гаснеше, а продължаваше да свети. Вдигнал фенера пред себе си, той тръгна към стълбището. Тогава чу дращене по вратата.

„Клон — каза си. — Довял го е вятърът и се е закачил, сигурно на изтривалката. Не е важно. Лягай си“.

Дращенето отново се чу, толкова тихо, че едва ли би го доловил, ако вятърът не беше избрал точно тези няколко секунди да утихне. Не звучеше като клон; звучеше като шум от човек. Като сираче в буря, твърде изнемощяло или тежко ранено, за да почука, и способно единствено да дращи. Само че навън нямаше никой… или грешеше? Можеше ли да е напълно сигурен? Беше толкова тъмно, когато излезе. Черно като ботушите на дявола.

Отиде до вратата, вдигна резето и я отвори. Вдигна фенера. Нямаше никой. Тогава, тъкмо когато се канеше да затвори, погледна надолу и видя плъх. Вероятно обикновен хамбарен плъх, не огромен, но доста едър. Лежеше върху изтърканата изтривалка с една лапичка — розова, странно наподобяваща ръчичката на бебе — протегната и все още дращеща във въздуха. Тъмнокафявата му козина беше осеяна с късчета от листа, вейки и капчици кръв. Изпъкналите му очи го гледаха. Дишаше тежко. Розовата лапа продължи да дращи във въздуха, както беше драскала по вратата. Едва доловим звук.