Стивен Кинг - Ако има кръв

На първи декември Джим Ейврил предаде значката си на пътуващия съдия, който беше дошъл в града, за да присъства на обесването, после се върна в Горчива река, където щеше да събере малкото си вещи (един сандък щеше да му е достатъчен) и да се сбогува с подчинените си, които се бяха справили отлично в много опасна ситуация. Да, дори Джеп Ленард, който беше тъп като галош. Или кух като хралупа, все тая.

На втори декември шерифът впрегна коня си в малка каручка, метна в нея сандъка и седлото си и се отправи на запад, като мислеше да си опита късмета в Калифорния. Златната треска беше приключила, но той копнееше да види Тихия океан. Не знаеше, че потъналият в скръб баща на Анди Прескот се е скрил зад скала на три километра от града и го дебне с „Шарпс Биг Фифти“, пушката, която щеше да се прочуе като „оръжието, променило историята на Запада“.

Зададе се малка каручка, а седнал на капрата и вдигнал ботуши на дървената летва беше мъжът, виновен за скръбта и попарените му надежди, мъжът, който беше убил сина му.

Не съдията, не съдебните заседатели, не палачът. Не. Мъжът долу. Ако не беше Джим Ейврил, сега синът му щеше да е в Мексико с дълъг живот — простиращ се чак в новия век! — пред себе си.

Прескот зареди. Прицели се в мъжа с каручката. Поколеба се с пръст върху студения спусък, докато решаваше какво да прави през четирийсетте секунди преди каруцата да превали следващия хълм и да се скрие от поглед. Да стреля ли? Или да го остави да се измъкне?

Дрю се замисли дали да добави още едно изречение — „Взе решение“. — но не го направи. Това щеше да накара някои читатели, може би много читатели, да си помислят, че Прескот е решил да стреля, а Дрю искаше да остави този въпрос нерешен. Вместо това удари два пъти клавиша за нов ред и написа:

Край

Гледа думата дълго. Погледна купа страници между лаптопа и принтера; със страниците от днес общият им брой щеше да стане почти триста.

„Успях. Може да я публикуват, може и да не я публикуват, няма значение. Успях да я завърша“.

Закри лицето си с ръце.

Луси прелисти последната страница два дни по-късно и го погледна по начин, по който не го беше поглеждала отдавна. Може би от първите две години на брака им, преди да се родят децата.

— Дрю, невероятна е. Той се ухили.

— Наистина ли? И не го казваш само защото я е написал мъжът ти?

Тя поклати твърдо глава.

— Не. Прекрасен роман. Уестърн! Никога не би ми минало през ум. Как ти хрумна идеята.

Той сви рамене.

— Просто ми хрумна.

— Онзи противен тип застреля ли Джим Ейврил в крайна сметка?

— Не знам — отвърна Дрю.

— Само че някой издател може да те накара да изясниш въпроса.

— Тогава издателят — ако изобщо някой реши да издаде книгата — ще остане неудовлетворен. Сигурна ли си, че романът е добър? Сериозно ли говориш?

— Не е просто добър. Ще го покажеш ли на Ал?

— Да. Ще му занеса копие от ръкописа утре.

— Той знае ли, че е уестърн?

— Не. Нямам представа дали изобщо харесва този жанр.

— Тази книга ще му хареса. — Луси замълча, хвана го за ръка и продължи: — Толкова ти бях ядосана, че не се прибра, когато бурята приближаваше. Но сгреших, а ти си плъхът.

Дрю издърпа ръка и отново изпита чувството, че го втриса.

— Какво каза?

— Казах, че сгреших. А ти си върхът. Какво има, Дрю?

— Нищо. Нищичко.

— Е? — попита Дрю три дни по-късно. — Каква е присъдата? Седяха в кабинета на бившия декан. Ръкописът беше на бюрото на Ал. Дрю беше нервен каква ще е реакцията на Луси за „Горчива река“, но още по-нервен беше как ще приеме книгата Ал Стампър, ненаситен и всеяден читател, който беше анализирал проза през цялата си професионална кариера. Той беше единственият човек, поне доколкото Дрю знаеше, дръзнал да преподава „Под вулкана“ и „Безкрайна шега“ в рамките на един семестър.

— Много е добра. — Напоследък Ал не само говореше като преди, но и изглеждаше като преди. Кожата му си беше възвърнала цвета и беше качил няколко килограма. Косата му беше опадала от химиотерапията, но шапката на „Ред Сокс“, която носеше, скриваше оплешивялата му глава. — Основен е сюжетът, но отношенията между шерифа и младия му пленник притежават забележителна дълбочина. Не е на нивото на „Инцидентът в Окс-Боу“ или „Добре дошли в Трудни времена“, но…

— Знам — отвърна Дрю… макар да смяташе, че е на нивото на тези романи. — Никога не бих си въобразил подобно нещо.

— Но мисля, че е на нивото на „Магьосникът“ на Оукли Хол, а тя е на трето място след тези два романа. Имал си да кажеш нещо, Дрю, и си го казал много добре. Книгата не избожда очите на читателя с тематичните си нишки и предполагам, че повечето хора ще я прочетат заради интересния сюжет — за да разберат какво става по-нататък, — но тези тематични елементи определено присъстват.