Стивен Кинг - Ако има кръв

Тръгна към хижата, като си казваше (като се мъмреше), че е твърде стар за приказки край лагерния огън, когато чу нещо да се приближава с трясък към него. Онова, което излезе от гъстите борове, делящи поляната пред хижата от потока, обаче не беше призрак или зомби, а малък лос, подтичващ на абсурдно дълги крака. Животното стигна до бараката за инструменти до къщата, видя го и спря. Взряха се един в друг. Дрю си помисли, че лосовете — били те малки или големи — са сред най-грозните и чудати божии създания. Кой знае какво си мислеше лосчето.

— Няма да ти сторя зло, приятелче — каза тихо Дрю и лосът наостри уши.

Разнесе се нов шум от копита и строшени клони и майката на малкото си проправи път сред дърветата. Един клон падна на врата ѝ и тя го отърси от себе си. Женската се взря в Дрю, наведе глава и започна да рие земята с копито. Ушите ѝ се прилепиха до главата.

„Мисли да ме нападне — помисли си Дрю. — Смята, че съм заплаха за малкото и ще ме атакува“.

Помисли си да изтича до колата, но тя може би — вероятно — се намираше твърде далеч. А хукнеше ли, дори за да се отдалечи от малкото, майката можеше да се разяри. Затова просто остана на място и се опита да изпрати успокоителни мисли на четиристотинкилограмовото животно, което се намираше на не повече от трийсет метра. Не се тревожи, мамче, безобиден съм .

Женската го гледа петнайсетина секунди с приведена глава, без да спира да рие земята с копито. На него му се стори по-дълго. Тогава тя отиде при малкото (без да сваля очи от натрапника) и застана между него и Дрю. Отново го изгледа втренчено и явно обмисляше следващия си ход. Дрю стоеше неподвижно. Изпитваше силен страх, но и необикновен възторг. Помисли си: „Ако се засили и ме връхлети от това разстояние, ще умра на място или ще пострадам толкова тежко, че бездруго ще умра. Ако не ме нападне, ще сътворя нещо великолепно тук. Великолепно “.

Знаеше, че разсъжденията му са абсурдни дори в този момент, когато животът му бе поставен на карта — все едно беше дете, което вярва, че ще получи колело за рождения ден, ако ей онзи облак там затули слънцето, — но в същото време усещаше, че е напълно прав.

Мама Лос внезапно изви глава и бутна задницата на малкото. Лосчето изблея почти като овца, звукът нямаше нищо общо с дрезгавия рев на лос, който баща му някога имитираше, и затича към гората. Майката го последва, като спря да хвърли на Дрю един последен заплашителен поглед: Ако тръгнеш след мен, ще умреш .

Дрю въздъхна и чак тогава осъзна, че е стоял със затаен дъх (изтъркано клише от трилърите, което обаче се оказа вярно), и тръгна към верандата. Ръката, с която държеше ключовете, леко трепереше. Вече си казваше, че не е бил в истинска опасност; ако не закачаш лоса — дори Мама Лос, бдяща над малкото си, — и той няма да те закача.

Освен това можеше да е къде-къде по-зле. Можеше да се натъкне на мечка.

Влезе в хижата, като очакваше да завари пълна бъркотия, но тя беше чиста и подредена. Несъмнено дело на Стария Бил; възможно беше дори да е разтребил като за последно в деня, в който се беше самоубил. Плетената черга на Аги Ларсън още беше по средата на стаята, захабена по краищата, но иначе здрава. Повдигнатата върху тухли печка на дърва чакаше да бъде заредена, а огнеупорното стъкло на прозорчето беше чисто като пода. Отляво имаше малък кухненски бокс. Отдясно под прозореца с изглед към гористия склон, спускащ се към потока, имаше голяма дъбова маса. В отсрещния ъгъл на стаята бяха разположени диван, два стола и камина, която Дрю се съмняваше, че е удачно да пали. Бог знае колко сажди се бяха събрали в комина, да не говорим за живите обитатели: мишки, катерици, прилепи.

Готварската печка марка „Хотпойнт“ сигурно е била нова във времената, когато единственият сателит около Земята е бил Луната. До нея, отворен и наподобяващ труп, беше изключеният от тока хладилник. Беше празен, ако не се брои кутията със сода за хляб „Арм & Хамър“. Телевизорът в дневната беше портативен и стоеше върху поставка на колелца. Дрю си спомни как четиримата седяха пред него, гледаха повторения на „Военнополева болница“ и вечеряха претоплени полуфабрикати.

Дървено стълбище водеше към втория етаж покрай западната стена на хижата. Горе имаше малко преддверие, обрамчено от етажерки за книги, отрупани предимно с романи с меки корици — които Луси наричаше четива за дъждовни дни. От него се влизаше в две малки спални. Дрю и Луси спяха в едната, а децата — в другата. Дали спряха да идват, когато Стейси започна да мрънка, че имала нужда от лично пространство? Затова ли спряха да идват? Или просто станаха твърде заети, за да прекарват няколко седмици през лятото в полеви условия? Дрю не можеше да си спомни. Но се радваше, че е тук и че никой от наемателите не е отмъкнал плетената черга на майка му… въпреки че на кого би му притрябвала? Едно време изглеждаше прекрасно, но сега ставаше само да минават по нея с кални обувки или с мокри от газене в потока боси крака.