Стивен Кинг - Ако има кръв

Целунал беше децата за довиждане преди да тръгнат за училище; сестрата на Луси щеше да е тук, за да ги посрещне, когато се приберат. Сега Луси стоеше пред къщата по блуза без ръкави и избелели джинси. Изглеждаше стройна и привлекателна, но челото ѝ беше сбърчено, сякаш скоро щеше да я споходи някоя от предменструалните ѝ мигрени.

— Внимавай — заръча му тя, — и не само с работата. Целият район опустява между Деня на труда и началото на ловния сезон, а обхватът на мобилните телефони се губи на шейсет километра от Преск Айл. Ако си счупиш крак, докато се разхождаш в гората… или се изгубиш…

— Скъпа, не съм по разходките из гората. Ако изобщо изляза да се разхождам, ще вървя покрай пътя. — Той я огледа по-внимателно и онова, което видя, хич не му се понрави. Не беше само сбърченото чело: очите ѝ блестяха подозрително.

— Ако искаш, ще остана. Само кажи.

— Наистина ли би го направил?

— Ако много държиш. — Молеше се да не се налага.

Луси — беше забила поглед в гуменките си — вдигна глава и я поклати.

— Не. Разбирам колко е важно за теб. Стейси и Бран също.

Чу го какво каза, когато те целуна за довиждане.

Брандън, дванайсетгодишният им син, беше казал: „Върни се с богат улов, татко“.

— Искам да ми се обаждаш всеки ден, господинчо. Найкъсно в пет, дори да работиш та пушек да се вдига. Мобилният ти телефон няма да има обхват, но стационарният работи. Получаваме сметка всеки месец и тази сутрин се обадих за всеки случай. Не само че звънна, но и се включи старият телефонен секретар на баща ти. От съобщението ме побиха тръпки. Все едно чух глас от гроба.

— Не се съмнявам. — Бащата на Дрю беше мъртъв от десет години. Задържали бяха хижата и бяха ходили в нея няколко пъти, после я даваха под наем на ловни дружинки, докато Стария Бил, който я поддържаше, не умря. След това спряха да се занимават. Една група ловци не беше платила целия наем, а друга беше изпотрошила всичко. Не си струваше разправията.

— Трябва да запишеш ново съобщение.

— Непременно.

— И те предупреждавам, Дрю, ако не ми звъниш редовно, ще дойда лично.

— Идеята не е добра, скъпа. Последните двайсет и пет километра по Лайняния път ще откършат ауспуха на волвото. Сигурно и цялото окачване.

— Не ме интересува. Защото… просто ще го кажа, става ли? Когато някой разказ не потръгне, го оставяш за малко. Мъкнеш се начумерен из къщи една-две седмици, после отново идваш на себе си. Със „Селото на склона“ беше съвсем различно и годината след това беше много страшна за мен и децата.

— Този път е…

— Различно, знам, повтори го поне пет пъти и ти вярвам, макар че единственото, което знам за романа, е, че не е за група похотливи преподаватели, които си разменят половинките като в роман на Ъпдайк. Просто… — Тя го хвана за китките и го погледна сериозно. — Ако работата не потръгне, ако започнеш да губиш думите като със „Селото“, се прибери. Чуваш ли ме? Прибери се .

— Обещавам.

— А сега ме целуни страстно.

Той я целуна, като нежно раздели устните ѝ с език и плъзна ръка в задния джоб на джинсите ѝ. Когато се отдръпна, Луси беше поруменяла.

— Да — каза тя. — Точно така.

Дрю се качи в джипа и почти го беше изкарал на улицата, когато Луси извика:

— Почакай! Почакай! — И хукна след него.

Щеше да му каже, че е размислила, че иска той да остане и да се опита да напише книгата в кабинета си на втория етаж, сигурен беше, и едва устоя на желанието да натисне газта и да отпраши по Сикамор Стрийт, без да поглежда в огледалото за обратно виждане. Вместо това спря колата със задницата на улицата и свали прозореца.

— Хартия! — каза тя, задъхана и с коса, паднала в очите. Изду долната си устна и издуха кичурите. — Имаш ли хартия? Защото дълбоко се съмнявам там да има откъде да си купиш.

Той се ухили и я погали по бузата.

— Два топа. Как мислиш, дали ще ми стигнат?

— Би трябвало, освен ако не възнамеряваш да напишеш

„Властелинът на пръстените“. — Тя го погледна спокойно. Челото ѝ вече не беше сбърчено, поне засега. — Хайде, тръгвай, Дрю, и се върни с богат улов.

Щом сви към изхода за магистрала I-295, където някога беше видял мъж да сменя спукана гума, му олекна. Истинският му живот — децата, ежедневните задължения, домакинските задачи, да взима Стейси и Брандън от извънкласните им занимания — оставаше зад гърба му. Щеше да се върне след две седмици, най-много три, и макар да предполагаше, че ще трябва да напише по-голямата част от книгата сред шума и глъчката на истинския живот, сега му предстоеше да поживее в друг свят, в света на въображението си. Не беше съумявал да се потопи напълно в този свят, докато работеше по трите предишни романа. Този път усещаше, че ще успее. Тялото му можеше и да седи в аскетична хижа в горите на Мейн, но въображението му щеше да е в град Горчива река, Уайоминг, където накуцващ шериф и тримата му уплашени заместници трябваше да пазят млад мъж, убил хладнокръвно още по-млада жена пред поне четирийсет свидетели. Да го опазят от разярените жители на градчето беше само половината от задачата им. Другата беше да го заведат до столицата на окръга, където щеше да се състои процесът (ако в Уайоминг изобщо са имали окръзи през 80-те години на деветнайсети век; по-късно щеше да проучи). Дрю още нямаше представа откъде старият Прескот е намерил цял отряд въоръжени разбойници, които да се противопоставят на органите на реда, но беше сигурен, че ще го измисли.