Стивен Кинг - Ако има кръв

— Господи — каза Дрю и в съзнанието му нещо щракна. Вместо да опре пистолета в слепоочието на девойката от бара, Анди Прескот — непрокопсаният син — сега го беше притиснал под брадичката ѝ… а когато натиснеше спусъка, куршумът щеше да я прониже, да излезе през тила ѝ и да счупи огледалото зад бара. Малко нередно му се стори да използва историята на дъртия лешояд за смъртта на Стария Бил в собствения си роман, дори неморално, но това нямаше да го спре. Твърде добра беше.

— Скапана работа, да — съгласи се Деуит. Опитваше се да си придаде натъжен, дори философски вид, но в гласа му се долавяше неприкрито задоволство. „И той знае кога една история е твърде добра“, помисли си Дрю. — Но остана верен на себе си до самия край.

— В какъв смисъл?

— В смисъл че оплеска пикапа си, а не хижата на Бъзи. Никога не би направил подобно нещо, докато му е оставал поне малко здрав разум. — Отново го напуши кихавица и посегна за кърпата, но този път малко закъсня да хване цялата храчка. Която беше доста сочна. — Нали се грижеше за хижата.

На осем километра северно от Смесения магазин асфалтът свършваше. След още осем километра чакъл Дрю стигна до разклонение в пътя. Зави наляво по чакъла, който тропаше и дрънкаше по шасито на шевролета. Това беше Лайняния път, непроменен, доколкото виждаше, от детството му. На два пъти се наложи да намали и да пълзи с три-четири километра в час, за да прегази участъци, изровени от пролетните порои. Два пъти трябваше да спре, да слезе от колата и да премести паднали на пътя дървета. За щастие бяха брези, изсъхнали и леки. Едната се разпадна в ръцете му.

Стигна до хижата на Кълъм — пуста, закована с дъски, алеята преградена с верига — и после започна да брои телефонните и електрически стълбове, както правеха с Рики като малки. Няколко се бяха килнали като пияни, но все още имаше точно шейсет и шест на брой от хижата на Кълъм до буренясалата отбивка — също преградена с верига — с табелата, която Луси беше сложила, когато децата бяха малки: РЕЗИДЕНЦИЯ ЛАРСЪН. По-нататък имаше още седемнайсет стълба, които свършваха при хижата на Фарингтън на брега на езерото Агълбемо.

След хижата на Фарингтън, в продължение на по сто и петдесет километра от двете страни на границата с Канада, се простираше голяма неелектрифицирана пустош. Като малки двамата с Рики ходеха до така наречения Последен стълб, който притежаваше някакво необяснимо очарование. След него нямаше нищо, което да възпре тъмнината. Дрю веднъж беше завел Стейси и Брандън да видят Последния стълб и не му убягна разочарованият поглед, който си размениха. Те си мислеха, че електричеството — както и безжичният интернет — продължава безкрайно.

Слезе от колата, отключи веригата, като се наложи да намества ключа и да пробва няколко пъти, докато най-накрая го превърти. Трябваше да вземе масло от магазина, но човек не може да мисли за всичко.

Частният път до хижата беше дълъг четиристотин метра и през цялото време клони стържеха страните и покрива на джипа. Над тях вървяха два кабела — за тока и за телефона. Помнеше, че едно време бяха обтегнати, но сега висяха по цялото диагонално отклонение от основното трасе на Електрическа компания „Северен Мейн“.

Стигна до хижата. Изглеждаше пуста и изоставена. Зелената боя се лющеше, след като вече го нямаше Бил Колсън да я освежи, ламариненият покрив беше покрит с борови иглички и нападали листа, а сателитната чиния на покрива (също пълна с листа и иглички) изглеждаше нелепо тук в гората. Запита се дали освен телефона Луси продължава да плаща месечните сметки и за сателитната телевизия. Дори да плащаше, вероятно хвърляше парите на вятъра, защото устройството едва ли работеше. Съмняваше се, че от „Директ ТВ“ ще върнат чека с бележка: „Опа, връщаме ви парите, защото сателитната ви чиния се е скапала“. Верандата беше очукана от стихиите, но изглеждаше достатъчно здрава (макар че не биваше да разчита напълно на това). Под нея зърна избелял зелен брезент, под който предположи, че има някой и друг кубик дърва — може би последните, които Стария Бил бе донесъл.

Слезе и сложи ръка върху топлия преден капак на колата. Някъде изграчи врана. В далечината друга врана ѝ отговори. Освен ромоленето на потока Годфри по пътя му към езерото това бяха единствените шумове.

Дрю се запита дали е паркирал на същото място, където Бил Колсън е спрял пикапа си и си е пръснал мозъка. Нямаше ли някакво вярване — май в Средновековна Англия, — според което призраците на самоубийците са обречени да витаят на местата, където са сложили край на живота си?