Стивен Кинг - Ако има кръв

Свари цяла кутия спагети и ги изяде почти всичките. В мислите му Луси размаха укорително пръст и спомена — отново — набъбващата му с възрастта талия. Изми чиниите, докато размишляваше за Мама Лос и самоубийствата. Имаше ли място за тях в „Горчива река“? За Мама Лос едва ли. За самоубийство — може би.

Предполагаше, че Франзен може да е прав за периода преди да започнеш същинското писане на романа. Това наистина беше хубав период, защото всичко, което виждаш и чуваш, може да се ползва като суровина. Всичко е податливо на обработка. Умът може да построи град, да го преобрази, после да го изравни със земята само докато си взимаш душ, бръснеш се или пикаеш. Започнеш ли да пишеш обаче, всичко се променя. Всяка сцена, която напишеш, всяка дума , която напишеш, ограничават вариантите още малко. Накрая заприличваш на крава, която подтичва по коридор без изход, която подтичва към…

— Не, не, изобщо не е така — каза той и отново се стресна от собствения си глас. — Изобщо не е така.

Дълбоко в гората мракът падаше бързо. Дрю тръгна из хижата да светне лампите (те бяха четири на брой, с абажури кой от кой по-грозни) и после се зае с телефонния секретар. Изслуша два пъти съобщението на мъртвия си баща, добрия му стар татко, който никога, доколкото помнеше, не беше изричал обидна дума, нито беше посягал на синовете си (обидните думи и пердахът бяха от компетенцията на майка им). Струваше му се нередно да го изтрие, но тъй като не намери други касети за машината в бюрото на баща си, заповедта на Луси не му остави друг избор. Записа кратко и ясно съобщение: „Свързахте се с Дрю. Моля, оставете съобщение“.

След като приключи с тази задача, си облече тънко яке и излезе навън да поседи на стълбите и да погледа звездите. Винаги се стъписваше колко много звезди се виждат наведнъж далеч от светлинното замърсяване на дори сравнително малък град като Фалмът. Бог беше разсипал кана светлина там горе, а отвъд нея се простираше вечността. Загадката на толкова необятна реалност беше непроницаема. Надигна се вятър и накара боровете да въздъхнат тъжно, при което Дрю изведнъж се почувства много самотен и мъничък. Потрепери и се прибра вътре, където реши да запали пробно печката на дърва, само за да се увери, че няма да напълни хижата с пушек.

От двете страни на камината имаше два сандъка. В единия имаше подпалки, вероятно донесени от Стария Бил, когато е заредил с дърва под верандата за последен път. В другия имаше играчки.

Дрю коленичи и ги поразрови. Фризби, което смътно помнеше: с Луси и децата играеха на поляната и избухваха в смях всеки път, когато някой запратеше фризбито в храсталака и трябваше да отиде да го извади. Разтегателна гумена кукла Стреч Армстронг, която несъмнено беше на Брандън, и Барби (неприлично голо до кръста), което определено бе принадлежало на Стейси. Други неща обаче или не помнеше, или виждаше за пръв път. Еднооко плюшено мече. Колода карти „Уно“. Разпилени бейзболни картички. Игра на име „Предай прасетата“. Пумпал, украсен с кръг от маймунки с бейзболни ръкавици — когато го напомпа и пусна дръжката, той се олюля като пиян по пода и засвири „Заведи ме на бейзболния мач“. Това последното не му хареса. Маймунките като че ли размахваха ръкавиците нагоре-надолу по въртящата се повърхност, сякаш викаха за помощ, а мелодията доби злокобен тон, докато играчката забавяше ход.

Погледна си часовника преди да посегне към дъното на сандъка, видя, че е осем и петнайсет, и се обади на Луси. Извини се за закъснението и се оправда, че го е разсеяла кутия с играчки.

— Намерих стария Стреч Армстронг на Бран… Луси изстена.

— Боже, ненавиждах тази кукла. Миришеше отвратително.

— Помня. Намерих и други неща, но се кълна, че има някои, които виждам за пръв път. „Предай прасетата“?

— Какво да предам? — разсмя се Луси.

— Някаква детска игра. А помниш ли пумпал с маймуни?

Свири „Заведи ме на бейзболния мач“.

— Не… О, почакай. Преди три или четири години дадохме под наем хижата на едно семейство, Пиърсън, сещаш ли се?

— Смътно. — Изобщо не помнеше. Ако е било преди три години, тогава той се беше посветил на „Селото на склона“. По-скоро беше в плен на романа. Окован с вериги и със запушена уста. Литературен садомазохизъм.

— Те имаха син на шест-седем годинки. Някои от играчките сигурно са негови.

— Изненадвам се, че не си ги е взел. — Дрю гледаше мечето, което имаше окъсания вид на играчка, получавала твърде много силни прегръдки.