Стивен Кинг - Ако има кръв

— Искаш ли да говориш с Брандън? Тук е.

— Естествено.

— Здрасти, татко! — обади се Бран. — Завърши ли вече книгата?

— Много смешно. Започвам я утре.

— Как е там? Добре ли е?

Дрю се огледа. Голямата стая на първия етаж изглеждаше уютно на светлината на лампите. Дори грозните абажури не разваляха впечатлението. А ако кюнецът на печката не беше задръстен, един огън в нея щеше да пропъди лекия студ.

— Да — отговори той. — Добре е.

Наистина беше добре. Чувстваше се на сигурно място. Чувстваше се и като бременна жена, готова да роди всеки момент. Не изпитваше страх да започне книгата утре, само приятна тръпка. Думите щяха да потекат, сигурен беше.

Печката работеше, кюнецът беше чист и засмукваше дима без проблеми. Докато огънят в нея догаряше, той застла леглото в голямата спалня (шега: в стаята едва имаше място да се обърне човек) с чаршафи и одеяла, които имаха съвсем лек дъх на застояло. В десет си легна и впери очи в тъмното, заслушан в свирещия из стрехите вятър. Помисли си как Стария Бил се е самоубил пред хижата, но само за кратко, и то не със страх или ужас. Онова, което изпитваше, докато си представяше последните мигове на стария пазач — кръглото дуло, притиснато в брадичката, последните образи, удари на сърцето и мисли, — не беше много по-различно от онова, което бе почувствал, докато гледаше плетеницата от светлинки на Млечния път.

Реалността беше дълбока и се простираше надалеч. Съдържаше многобройни тайни и беше безкрайна.

На другата сутрин стана рано. Закуси и се обади на Луси. Тя тъкмо приготвяше децата за училище — мъмреше Стейси, че не си е написала домашното, каза на Бран, че си е забравил раницата в хола, — тъй че разговорът им беше по необходимост кратък. След като си взеха довиждане, Дрю си облече якето и отиде до потока. Дърветата на другия бряг бяха изсечени в някакъв момент и сега се разкриваше великолепна гледка на полюшваща се до хоризонта гора. Небето ставаше все по-наситено синьо. Постоя десетина минути, за да се наслади на ненатрапчивата красота на заобикалящия го свят, и да се опита да изпразни главата си от мисли. Да подготви ума си.

Всеки семестър водеше курс по съвременна американска и британска литература, но тъй като беше автор на публикувани творби (при това в „Ню Йоркър“), основната му работа беше да преподава творческо писане. Започваше всяка лекция и семинар, като говореше за творческия процес. Казваше на студентите, че както повечето хора имат определен ритуал преди лягане, по същия начин е важно да се подготвяш всеки ден за работа. Подобно на процедурата, при която хипнотизатор подготвя пациента си да навлезе в състояние на транс.

„Понякога сравняват писането на проза или поезия със сънуването — казваше на студентите си, — но аз мисля, че това сравнение не е съвсем точно. Според мен писането прилича повече на хипноза. Колкото повече подготовката се превръща в ритуал, толкова по-лесно е да навлезете в необходимото състояние“.

Дрю прилагаше теорията, която развиваше, на практика. Когато се върна в хижата, направи кафе. До обед щеше да изпие две чаши без захар и мляко. Докато чакаше кафето да стане готово, си изпи витамините и си изми зъбите. Някой от наемателите беше натикал старото бюро на баща му под стълбището и Дрю реши да не го вади. Може и да беше странно място за работа, но в същото време създаваше и необичаен уют. Почти като в утроба. В кабинета му вкъщи последната част от ритуала преди да се захване за работа щеше да е да подреди книжата си на спретнати купчинки и да остави празно място отляво за разпечатките от принтера, но на това бюро нямаше нищо за подреждане.

Включи лаптопа и създаде нов документ. Следващите стъпки също бяха част от ритуала: кръщаването на документа (ГОРЧИВА РЕКА #1), форматирането на документа и изборът на шрифта. Докато пишеше „Селото“, използваше Book Antiqua, но за „Горчива река“ нямаше намерение да използва този шрифт — това би му донесло лош късмет. Беше наясно, че е възможно да има спирания на тока, при които да прибегне до пишещата машина, така че избра шрифт American Typewriter.

Това ли беше всичко? Не, още нещо. Натисна функцията за автоматично запаметяване. Дори токът да угаснеше, едва ли щеше да загуби работата си, батерията на лаптопа беше заредена докрай, но по-добре бе да вземе и тази предпазна мярка за всеки случай.

Кафето стана. Той си наля една чаша и седна.

„Наистина ли искаш да го направиш? Наистина ли да възнамеряваш да го направиш?“