Стивен Кинг - Ако има кръв

Отговорът и на двата въпроса беше „да“, затова той центрира примигващия курсор и написа:

Глава 1

Натисна клавиша за нов ред и поседя неподвижно за момент. Предполагаше, че на стотици километри на юг Луси също седи с чаша кафе пред своя отворен лаптоп, на който водеше счетоводството на клиентите си. Скоро и тя щеше да изпадне в свой собствен хипнотичен транс — числа вместо думи, — но в момента мислеше за него. Сигурен беше в това. Мислеше за него и се надяваше, може би дори се молеше да не… как се беше изразил Ал Стампър?… да не му се разхлопа дъската.

— Няма да стане — каза той. — Ще бъде като диктовка. Погледа още малко мигащия курсор, после написа:

Когато момичето изпищя, писък достатъчно пронизителен, че да пръсне стъкло, Хърк спря да свири на пианото и се обърна.

След това историята го погълна.

Уредил беше още от самото начало лекциите му да са следобед, защото когато пишеше, започваше в осем. Винаги се стараеше да работи до единайсет, макар че през повечето дни към десет и половина мъките вече бяха започнали. Често се сещаше за една история — вероятно невярна, — която беше прочел за Джеймс Джойс. Приятел отишъл в дома на Джойс и заварил прочутия писател на бюрото да се държи за главата в пълно отчаяние. Когато приятелят го попитал какво му е, Джойс отговорил, че успял да напише едва седем думи за цяла сутрин. „Но, Джеймс, това е добре за теб“, казал приятелят. На което Джойс отговорил: „Може би, но не знам как да ги подредя!“

Дрю разбираше как се е чувствал писателят, независимо дали историята беше вярна. Точно така обикновено се чувстваше и той по време на онзи мъчителен последен половин час. Тогава го обземаше страхът, че ще изгуби думите. Естествено, през последния месец от „Селото на склона“ се бе чувствал така всяка проклета секунда.

Тази сутрин не изпита нищо подобно. Една врата в главата му се отвори и разкри задимения, миришещ на газ бар, известен като „Бизонската глава“, и той влезе през нея. Виждаше всеки детайл, чуваше всяка дума. Намираше се там и гледаше с очите на Хъркаймър Беласко, пианиста, когато младият Прескот опря дулото на револвера си (колт със седефена дръжка) под брадичката на младата танцьорка и започна словоизлиянията си към нея. Акордеонистът закри очи, когато Анди Прескот натисна спусъка, но Хъркаймър държеше своите широко отворени и Дрю видя всичко: внезапната експлозия на коса и кръв, бутилката „Олд Денди“, която куршумът пръсна, пукнатото огледало, пред което стоеше уискито.

Досега Дрю никога не бе преживявал подобно нещо, докато пишеше, а когато гладът най-накрая го извади от транса (за закуска бе изял купичка овесени ядки), погледна в долния ъгъл на лаптопа и видя, че е почти два следобед. Гърбът го болеше, очите му смъдяха и се чувстваше екзалтиран. Почти пиян. Разпечата написаното (осемнайсет страници, невероятно, мамка му), но ги остави в таблата на принтера. Довечера щеше да ги редактира с химикалка — това също беше част от ритуала му, — но вече знаеше, че няма да намери почти нищо за поправяне. Някоя и друга пропусната дума, тук-там неволно повторение, може би не напълно подходящо сравнение. Като цяло текстът щеше да е чист. Знаеше го.

— Като диктовка е — промърмори той и се зае да си направи сандвич.

През следващите три дни всичко вървеше като по часовник. Сякаш беше работил в хижата цял живот — поне по творческите си проекти. Пишеше от седем и половина почти до два. Обядваше. Дремваше или отиваше на разходка по пътя и броеше стълбовете. Вечер палеше огън в печката на дърва, претопляше някоя консерва на готварската печка, после се обаждаше вкъщи, за да поговори с Луси и децата. След като приключеше с разговора, редактираше страниците, после четеше някоя от книгите в библиотеката на втория етаж. Преди лягане гасеше огъня в печката и излизаше да погледа звездите.

Историята се лееше. Купчината страници до принтера растеше. Вече не изпитваше ужас, докато правеше кафето, пиеше витамините и си миеше зъбите, само приятно нетърпение. Щом седнеше пред компютъра, думите го чакаха. Имаше чувството, че всеки ден е Коледа и има нови подаръци за разопаковане. Едва забелязваше, че на третия ден вече киха много често и гърлото леко го дращи.

— Какво ядеш? — попита го Луси, когато ѝ се обади вечерта.

— Кажи ми честно, господинчо.

— Предимно каквото си донесох, но…

— Дрю ! — Изрече го провлачено и прозвуча: Дрюууу .