Стивен Кинг - Ако има кръв

Всичко щеше да измисли.

Излезе на магистрала I-95 при Гардинър. Джипът — с навъртени близо 200 000 километра — се разтресе, когато вдигна 95 км/ч, но щом достигна 110, вибрациите спряха и старото шеви се понесе плавно. Предстоеше му пътуване от още четири часа, последният от които по все по-тесни пътища, водещи до, както го наричаха местните, Лайняния път.

Очакваше с приятна тръпка пътуването, но с още по-голямо нетърпение очакваше да отвори лаптопа си, да го закачи за малкия принтер „Хюлет-Пакард“ и да създаде документ, който щеше да озаглави ГОРЧИВА РЕКА #1. Този път мисълта за бялата бездна под мигащия курсор не го изпълваше със смесица от надежда и страх. След като навлезе в Огъста, вече изпитваше единствено нетърпение. Този път нямаше да се провали. Не само това. Този път всичко щеше да се получи идеално.

Пусна радиото и започна да припява на „Ху“.

Късно следобед спря пред единствения магазин в ТР-90, неугледна постройка с хлътнал покрив, наречена „Големият смесен магазин в 90“ (все едно в селото имаше и малък смесен магазин). Зареди догоре шевролета, чийто резервоар беше почти празен, от стара ръждясала бензинова колонка, където табела съобщаваше, че приемат ПЛАЩАНИЯ САМО В БРОЙ, предлагат само ОБИКНОВЕН БЕНЗИН, БЕГЪЛЦИТЕ ПОДЛЕЖАТ НА ПРЕСЛЕДВАНЕ и БОГ ДА БЛАГОСЛОВИ АМЕРИКА. Цената беше 3,90 долара на галон. Тук на север дори обикновеният бензин струваше скъпо. Дрю спря на верандата на магазина, за да вдигне слушалката на оплескания с размазани буболечки монетен телефон, който стоеше тук още от детските му години заедно със, готов беше да се закълне, същия надпис, вече избелял дотолкова, че едва се четеше: НЕ ПУСКАЙТЕ МОНЕТИТЕ, ПРЕДИ ДА СЕ СВЪРЖЕТЕ. Дрю чу бръмченето на отворената линия, кимна, върна слушалката на ръждясалата вилка и влезе вътре.

— Аха, аха, още работи — каза динозавърът, седящ зад щанда. — Да не повярва човек. — Очите му бяха зачервени и Дрю се зачуди дали не е пафнал мъничко от златото на окръг Арустък. Тогава старецът извади подгизнала от сополи кърпа от задния си джоб и кихна в нея. — Проклета алергия, мъчи ме всяка есен.

— Вие сте Майк Деуит, нали? — попита Дрю.

— Не, Майк беше баща ми. Почина през февруари. На деветдесет и седем беше проклетият старец и през последните десет не знаеше кой е. Аз съм Рой. — Той протегна ръка над тезгяха. Дрю не искаше да я докосва — това беше ръката, боравила със сополивата кърпа, — но трябваше да е вежлив, затова я стисна само веднъж.

Деуит смъкна очилата на клюнестия си нос и изгледа Дрю над тях.

— Знам, че за зла участ мязам на татко, ама и ти мязаш на твоя. Ти си момчето на Бъзи Ларсън, нали? Не Рики, а другият.

— Точно така. Рики живее в Мериланд. Аз съм Дрю.

— Да, да, така е. Идвал си с жената и децата, но отдавна не си се вясвал. Учител беше, нали?

— Да. — Дрю подаде на Деуит три двайсетачки. Деуит ги прибра в касата и му върна шест смачкани банкноти от по един долар.

— Чух, че Бъзи умрял.

— Да. Майка ми също. — Да отметне и този въпрос.

— Съжалявам. Какво правиш тук по това време на годината?

— В творчески отпуск съм. Мисля да попиша малко.

— А, не думай. В хижата на Бъзи ли?

— Ако пътят е проходим. — Каза го само за да не изглежда като пълен пришълец. Дори пътят да беше в лошо състояние, щеше да намери начин да прекара шевролета по него. Не беше дошъл чак дотук само за да обърне и да си тръгне.

Деуит спря, за да преглътне храчка, после каза:

— Е, неслучайно му викат Лайняния път, а и сигурно е поизровен от пролетните порои, но си с джип и би трябвало да изгазиш. Знаеш, че Стария Бил умря, нали?

— Да. Един от синовете му ми писа. Не успяхме да дойдем на погребението. От сърце ли си отиде?

— От глава. Тегли ѝ един куршум — отвърна Рой Деуит с видимо удоволствие. — Налегнал го беше Алцхаймерът. Полицаят намерил в жабката му тетрадка с какви ли не записки. Пътни указания, телефонни номера, името на жена му. Дори името на шибаното куче. Не е могъл да понесе, че изперква.

— Боже, това е ужасно. — Наистина беше ужасно. Бил Колсън беше приятен човек, кротък, винаги спретнат и сресан, ухаещ на „Олд Спайс“, надлежно съобщаваше на баща му — после и на Дрю — когато нещо трябва да се ремонтира и колко точно ще струва.

— Аха, аха, а щом не си знаел това, сигурно не знаеш и че се гръмна пред вашата хижа.

Дрю го зяпна.

— Шегувате ли се?

— Как ще се шегувам… — кърпата се появи отново, още посополива и смачкана, и Деуит кихна в нея — за такова нещо. Спрял пикапа, опрял цевта на пушката в брадичката си и натиснал спусъка. Куршумът го пронизал и пробил задния прозорец. Полицай Григс стоеше точно тук, където си ти, когато ми го каза.