Стивен Кинг - Ако има кръв

— Трябва да си помисля. Ти също.

— Добре, ще си помисля. Хайде, изяж си сандвича.

— Нещо загубих апетит — каза тя.

Дрю обаче не беше. Довърши своя сандвич и изяде половината от нейния.

Следобед отиде да види бившия си декан. Ал Стампър се беше пенсионирал изненадващо в края на пролетния семестър и така позволи на Арлийн Ъптън, известна още като Злата вещица на Английската ренесансова драматургия, най-накрая да заеме авторитетния пост, за който отдавна мечтаеше. Не, за който ламтеше.

Надин Стампър каза на Дрю, че Ал е в задния двор, пие студен чай и се припича на слънце. Изглеждаше угрижена като Луси, когато Дрю ѝ съобщи идеята да отиде в хижата в ТР-90 за около месец, и щом излезе в задния двор, Дрю видя защо. Разбра и защо Ал Стампър — който беше властвал над Факултета по английски език като благосклонен деспот през последните петнайсет години — се беше оттеглил.

— Стига си зяпал и си налей чай. Знам, че ти се пие. — Ал открай време вярваше, че знае какво искат хората. Арлийн Ъптън го ненавиждаше до голяма степен защото Ал обикновено наистина знаеше какво искат хората.

Дрю седна и взе чашата.

— Колко килограма си свалил, Ал?

— Тринайсет. Знам, че на пръв поглед са повече, защото не бях с наднормено тегло. Рак на панкреаса. — Видя изражението на Дрю и вдигна пръст, както някога потушаваше спорове на преподавателските оперативки. — Още няма нужда ти, Надин или който и да било друг да ми пише некролога. Докторите го хванаха сравнително рано. Изгледите са добри.

Старият му приятел не изглеждаше особено добре, но Дрю си сдържа езика зад зъбите.

— Да не говорим за мен. Да поговорим защо си дошъл. Реши ли какво ще правиш по време на творческия си отпуск? Дрю му каза, че отново иска да се пробва да напише роман. Заяви, че този път е много обнадежден, че ще успее да го завърши. Че всъщност е сигурен.

— Така каза и за „Селото на склона“, а дъската ти здраво се разхлопа, когато не се получи.

— Говориш като Луси — каза Дрю. — Не го очаквах. Ал се наведе към него.

— Чуй ме, Дрю. Ти си отличен преподавател и си написал няколко добри разказа…

— Шест. Направо съм за рекордите на „Гинес“. Ал махна с ръка.

— „Прескачащият Джак“ влезе сред Най-добрите американски…

— Да — прекъсна го Дрю. — В сборника под редакцията на Доктороу. Който почина преди доста години.

— Много добри автори са писали почти изцяло разкази — не се отказваше Ал. — По. Чехов. Карвър. И макар да знам, че обикновено страниш от популярната литература, там се отличават Саки и О. Хенри. Харлан Елисън в модерната епоха.

— Всички те са написали доста повече от шест разказа. Ал, идеята е страхотна. Наистина.

— Би ли споделил каква е? Дай ми някаква обща представа.

— Той погледна Дрю. — Не искаш. Виждам, че не искаш.

Дрю, който копнееше да направи точно това — защото идеята беше прекрасна! Почти съвършена! — поклати глава.

— По-добре да не я разкривам. Заминавам за хижата на баща ми за известно време. Колкото да набера скорост.

— А, в ТР-90, нали? Вдън горите, с други думи. Луси какво мисли по въпроса?

— Не се зарадва особено, но сестра ѝ ще дойде да помага с децата.

— Тя не се тревожи за децата, Дрю. Много добре го знаеш. Дрю си замълча. Замисли се за бара. Замисли се за шерифа. Вече знаеше името му. Казваше се Джеймс Ейврил.

Ал отпи глътка чай, после остави чашата до омачкан от четене екземпляр на „Магът“ от Джон Фаулз. Дрю предположи, че на всяка страница има подчертани пасажи: в зелено за героите, в синьо за темите, в червено за фразите, които са направили впечатление на Ал. Сините му очи още бяха будни, но сега бяха и съвсем леко воднисти и зачервени. Дрю реши, че не вижда наближаващата смърт в тези очи, макар че май я беше зърнал за миг.

Ал се наведе напред, стиснал ръце между коленете си.

— Кажи ми, Дрю. Защо това е толкова важно за теб?

Вечерта, след като се любиха, Луси го попита дали наистина се налага да замине.

Дрю се замисли. Замисли се сериозно. Дължеше ѝ това. О, и много повече. Тя винаги беше насреща и когато преживяваше труден период, той се опираше на нея. Изрази се простичко:

— Луси, това може да е последният ми шанс.

Последва дълго мълчание от нейната страна на леглото. Той зачака, тъй като знаеше, че ако го помоли да не заминава, ще изпълни молбата ѝ. Най-накрая тя каза:

— Добре. Искам да успееш, но и малко ме е страх. Няма да си кривя душата по този въпрос. За какво се разказва? Или искаш да го запазиш в тайна?