Стивен Кинг - Ако има кръв

Но сега тази идея го споходи завършена. Пристигна като закъснял локомотив, теглещ композиция от многобройни лъскави вагони.

Луси го попита дали би отишъл с колата до „Спек“ да купи сандвичи за обяд. Беше хубав септемврийски ден и той отвърна, че ще отиде пеша. Тя кимна одобрително и заяви, че ще се отрази добре на фигурата му. По-късно Дрю се питаше колко ли различен щеше да е животът му, ако беше отишъл с шевролета или волвото. Идеята можеше изобщо да не му хрумне. Можеше изобщо да не отиде в хижата на баща си. И почти със сигурност нямаше да види плъха.

Стоеше на ъгъла на „Мейн“ и „Спринг“, на половината път до „Спек“, и чакаше светофарът да светне зелено, когато локомотивът пристигна. Образът беше толкова ярък, че изглеждаше напълно реален. Дрю стоеше като хипнотизиран и го гледаше в небето. Един студент го побутна.

— Зеленото светна, човече.

Дрю не му обърна внимание. Студентът му хвърли странен поглед и пресече улицата. Дрю продължи да стои на тротоара, докато пешеходният светофар светна отново червено, после пак зелено.

Макар да не обичаше да чете уестърни (с изключение на „Инцидентът в Окс-Боу“ и великолепния роман на Доктороу

„Добре дошли в Трудни времена“) и да не беше гледал много филми в този жанр от тийнейджърските си години, онова, което видя на ъгъла на „Мейн“ и „Спринг“, беше бар в Дивия запад. Полилей, направен от колело на каруца с окачени на спиците газени лампи, висеше от тавана. Усети мириса на газта. Подът беше дъсчен. В дъното на залата имаше три-четири маси за комар. Имаше пиано. На него свиреше мъж с бомбе. Само че в момента не свиреше. Обърнал се беше да гледа случващото се в бара. До пианиста стоеше и също зяпаше хубавец с акордеон, завързан с каиши към тесния му гръден кош. На бара млад мъж със скъп костюм беше вдигнал револвер до слепоочието на момиче с червена рокля с толкова дълбоко деколте, че само дантелените къдрички скриваха зърната на гърдите му. Тях двамата Дрю виждаше двойно — веднъж на мястото, на което стояха, и втори път в отражението на огледалото зад бара.

Това беше локомотивът, а след себе си теглеше цял влак. Дрю видя пътниците във всички вагони: накуцващия шериф (прострелян в битката при Антиетам и все още носещ куршума в крака си), арогантния баща, готов да обсади цял град, за да попречи синът му да бъде отведен в столицата на окръга, където да го съдят и обесят, наемниците на бащата по покривите с пушките си. Имаше от всичко.

Когато се прибра вкъщи, Луси го погледна и каза:

— Или се разболяваш, или ти е хрумнала идея.

— Хрумна ми идея — отвърна Дрю. — Добра идея. Може би най-добрата, която ми е хрумвала някога.

— За разказ ли?

Дрю предположи, че тя на това се надява. Определено не се надяваше на ново посещение от пожарната, докато тя и децата стоят отвън на моравата по пижами.

— За роман.

Луси остави ръжения сандвич с шунка и сирене.

— Леле майко.

Не нарекоха случилото се след пожара, който за малко да изпепели къщата, нервен срив, но точно това си беше. Можеше и по-зле да е, но Дрю пропусна половин семестър (слава богу, че имаше щатно преподавателско място) и успя да си възвърне душевното равновесие единствено благодарение на срещи с психолог два пъти седмично, някакви вълшебни хапчета и неизменната вяра на Луси, че със сигурност ще се оправи. Както и заради децата, разбира се. Децата имаха нужда от баща, който не е попаднал в омагьосан кръг от трябва да довърша и не мога да довърша .

— Сега е различно. Идеята е напълно завършена, Луси. Направо е опакована като подарък. Трябва само да я запиша. Ще е като диктовка!

Тя го изгледа със свъсено чело.

— Щом казваш.

— Слушай, нали тази година не сме пускали под наем хижата на татко?

Сега Луси го погледна не просто притеснено, а ужасно разтревожено.

— Не сме я давали под наем от две години. Откакто Стария Бил почина. — Стария Бил Колсън поддържаше хижата още преди да я наследят от родителите на Дрю. — Нали не възнамеряваш да…

— Да, това възнамерявам, но само за две седмици. Най-много три. Колкото да започна. Ти можеш да повикаш Алис да помага с децата, знаеш, че обича да се занимава с тях, а те обичат леля си. Аз ще се върна навреме, за да се включа в раздаването на бонбони за Хелоуин.

— Не можеш ли да пишеш тук?

— Естествено, че мога. След като набера скорост. — Той се хвана за главата като човек с нетърпимо главоболие. — В хижата ще напиша първите четирийсет страници, само толкова. А може и първите сто и четирийсет, възможно е да потръгне много бързо. Виждам го! Виждам всичко! Трябва само да го запиша!