Стивен Кинг - Ако има кръв

— Умирам си да ти разкажа, но е по-добре да оставя напрежението да се покачи. Същото отговорих и на Ал, когато ме попита.

— Стига да не е за университетски преподаватели, които чукат половинките на колегите си, пият прекалено много и преживяват криза на средната възраст.

— С други думи, да не е като „Селото на склона“. Тя го смушка с лакът.

— Ти го каза, господинчо, не аз.

— Историята е съвсем различна.

— Не можеш ли да изчакаш, скъпи? Една седмица например? Просто за да си сигурен, че наистина ще се получи. — И добави по-тихо: — Заради мен?

Дрю не искаше; искаше да замине на север още утре и да започне да пише вдругиден. Но… Просто, за да си сигурен, че наистина ще се получи . Идеята май не беше толкова лоша.

— Мога да изчакам една седмица.

— Добре. Чудесно. И ако все пак отидеш в хижата, всичко ще бъде наред, нали? Обещаваш ли?

— Всичко ще бъде наред.

Той зърна за миг как зъбите ѝ проблеснаха, когато се усмихна.

— Мъжете винаги така казват.

— Ако работата не потръгне, ще се прибера. Ако започна да… сещаш се.

Тя не отговори, или защото му вярваше, или защото не му вярваше. Както и да е. Нямаше да се стигне до караница, това беше важното.

Дрю си мислеше, че е заспала или се унася, когато тя му зададе въпроса на Ал Стампър. Досега не го беше задавала, не и при първите му два опита да напише роман, нито дори по време на кошмарната одисея със „Селото на склона“.

— Защо е толкова важно да напишеш роман? Заради парите ли? Справяме се добре с твоята заплата и моите счетоводни хонорари. Или е заради престижа?

— Нищо подобно, защото няма гаранции, ще го публикуват. А ако се озове в някое чекмедже като другите лоши романи по широкия свят, ще се примиря. — Щом тези думи излязоха от устата му, Дрю осъзна, че са самата истина.

— Тогава защо?

На Ал беше говорил за разширяване на творческия обхват. За вълнението да се впуснеш в неизследвани територии. (Сам не знаеше дали си вярва, но знаеше, че този отговор ще се хареса на Ал, който тайничко си падаше романтик.) Подобни глупости нямаше да минат пред Луси.

— Имам уменията — каза след малко. — Имам и необходимия талант. Тъй че може да се получи добър роман. Дори комерсиален, ако разбирам правилно значението на тази дума що се отнася до художествената литература. Държа романът да е добър, но това не е най-главното. Не е основната ми цел. — Той се обърна към нея, хвана я за ръце и опря чело в нейното.

— Трябва да го завърша . Само това искам. После или ще напиша друг, с много по-малко буря и натиск [Буря и натиск (на немски Sturm und Drang) е течение в немската литература през втората половина на XVIII в. — Б. пр.], или ще се откажа. И в двата случая ще съм удовлетворен.

— Тоест искаш да решиш въпроса веднъж завинаги.

— Не. — Казал беше това на Ал, но само защото това беше аргумент, който той разбираше и можеше да приеме. — По-различно е. Изпитвам почти физическа потребност. Помниш ли как Брандън се задави с чери домата?

— Никога няма да го забравя.

Бран беше на четири. Обядваха в „Кънтри Кичън“ в Гейтс Фолс. Брандън започна да се дави и да се стиска за гърлото. Дрю го сграбчи, обърна го и му приложи метода на Хаймлих. Доматът изхвърча от гърлото му цял и с осезаемо пукване като коркова тапа от бутилка. Момчето не пострада, но Дрю никога нямаше да забрави умолителния поглед на сина си, когато той осъзна, че не може да диша. Предполагаше, че Луси също никога няма да го забрави.

— Същото е — обясни той. — Само че нещо е заседнало в мозъка ми вместо в гърлото. Не се задушавам съвсем, но не мога да си поема достатъчно въздух. Трябва да го завърша .

— Добре — каза тя и го потупа по бузата.

— Разбираш ли ме?

— Не. Но ти разбираш какво става и това ми е достатъчно.

Хайде, заспивай.

Тя се обърна на другата страна.

Дрю дълго лежа буден и си мислеше за малкото градче на запад, част от страната, в която никога не беше ходил. Не че имаше значение. Въображението му щеше да го отведе там, сигурен беше. Можеше да направи всички необходими проучвания по-късно. При условие че идеята не се превърнеше в мираж през следващата седмица.

Накрая заспа и сънува накуцващ шериф. Непрокопсан син, заключен в тясна килия. Мъже по покриви. Обсада, която нямаше — не можеше — да продължи дълго.

Сънува градчето Горчива река в Уайоминг.

Идеята не се оказа мираж. Ставаше все по-плътна, все по-ярка и седмица по-късно, една топла октомврийска утрин, Дрю натовари три кашона с припаси — предимно консерви с храна — в багажника на стария джип „Шевролет“, който използваха като втори автомобил. След тях сложи сак с дрехи и тоалетни принадлежности. После натовари лаптопа си и вехтия калъф със старата портативна пишеща машина „Олимпия“ на баща си, която щеше да му служи за резерва. Нямаше вяра на тока в ТР: кабелите се късаха, когато духаше, а в селищата, които не попадаха в рамките на дадена община, възстановяваха електроподаването последно.