Стивен Кинг - Извисяване

Вдигна таблета, за да може тя хубаво да види как Ди и Дъм клечат на неговата морава и серат в тандем.

Тя гледа дълго време и усмивката ѝ постепенно се стопи. Тази сцена обаче не му достави удоволствието, което бе очаквал.

— Добре — каза тя най-накрая. Престорената напевна нотка вече я нямаше в гласа ѝ. Без нея звучеше уморена и по-възрастна от реалните си години, които бяха вероятно около трийсет. — Вие печелите.

— Не става дума за печелене, повярвайте ми.

Когато това излезе от устата му, Скот си спомни един преподавател в колежа, който веднъж отбеляза, че ако някой вмъкне „повярвай ми“ в това, каквото казва, обикновено не трябва да му вярваш.

— В такъв случай разбрах намека ви. Сега не мога да дойда да почистя и Миси вече е в ресторанта, но ще го направя, след като затворим. Дори не е необходимо да палите лампата на верандата. Сигурно ще видя… изненадките… на уличната лампа.

— Не е необходимо да го правите. — Скот започваше да се чувства като гадняр. И че не е редно да се държи така. „Вие печелите“, бе казала тя. — Вече ги почистих. Само…

— Какво? Искахте да ме унижите? Ако това беше целта ви, успяхте. От сега нататък с Миси ще тичаме в парка. Там няма да ви даваме повод да се оплаквате на властите. Благодаря и приятна вечер.

Тя понечи да затвори вратата.

— Чакайте — спря я Скот. — Моля ви.

Тя го погледна през открехнатата врата с безизразно лице.

— Никога не ми е минавало през ума да се обаждам в отдела за безпризорни животни заради няколко купчинки кучешки фъшкии, госпожо Маккъм. Вижте, искам да бъдем добри съседи. Единственият проблем беше начинът, по който ме отпратихте. Отказахте да ме вземете насериозно. Добрите съседи не правят така. Поне не тук.

— О, много добре знаем какво правят добрите съседи. Тук.

Леко надменната усмивка се върна и тя затвори вратата, като все още се усмихваше по този дразнещ начин. В последния момент обаче той забеляза в очите ѝ блясък, може би от сълзи.

„Много добре знаем какво правят добрите съседи тук — мислеше си той, докато слизаше по улицата към дома си. — Какво, по дяволите, означава това?“

Доктор Боб му се обади след два дни, за да провери дали има промяна. Скот му каза, че нещата се развиват както преди. Беше слязъл на 93,5 килограма.

— Случва се с доста постоянно темпо. Качвам се на кантара и виждам как цифрите се връщат назад като скоростомер на кола.

— Все още ли няма промени във физическите размери? Талия? Номерът на ризите?

— Все още съм талия 40 и бедра 34. Не се налага да затягам колана. Или да го отпускам, въпреки че ям като дървосекач. Яйца, бекон и наденички за закуска. Сосове върху всичко всяка вечер. Поглъщам не по-малко от три хиляди калории на ден. Може би четири. Ти проучи ли нещо?

— Проучих. Доколкото видях, никога не е имало случай като твоя. Има много клинични доклади за хора, чийто метаболизъм е необичайно активен — хората, които се хранят, както ти казваш, като дървосекачи, а си остават слаби — но няма случаи на хора, които тежат еднакво голи и облечени.

— О, но има още — каза Скот.

Отново се усмихваше. Много се усмихваше в последно време, което вероятно бе смахнато, като се имат предвид обстоятелствата. Губеше тегло като при рак в напреднала фаза, но работата вървеше като по масло и никога не се беше чувствал по-бодър. Понякога, когато имаше нужда да си почине от монитора, пускаше „Мотаун“ и танцуваше под смаяния поглед на Бил Д. Котак.

— Разкажи ми за ощето.

— Днес сутринта тежах точно 93. Директно от душа и чисто гол. Взех гиричките от килера, десеткилограмовите, и стъпих на кантара с по една от тях във всяка ръка. Все още точно 93.

На другия край на линията последва кратко мълчание, после Елис измърмори:

— Будалкаш ли ме?

— Боб, да пукна, ако лъжа.

Още мълчание. После:

— Изглежда, сякаш имаш някакво отблъскващо теглото силово поле около себе си. Знам, че не искаш да те дупчат и сондират, но това е нещо съвсем ново. И е нещо голямо. Може да има невъобразими последствия.

— Не искам да бъда изрод — каза Скот. — Постави се на мое място.

— Би ли помислил поне?

— Мислил съм много. И нямам желание да ставам част от жълтата зала на славата в „Поглед отвътре“, с моя снимка между Нощния летател и Човека-клечка. Освен това имам работа за вършене. Обещах на Нора дял от парите, въпреки че разводът бе завършен, преди да получа работата, и съм сигурен, че няма да са ѝ излишни.

— Колко време ще отнеме?