Стивен Кинг - Извисяване

Рони бързо се изправи.

— Ей, Скоти, хайде да се разходим навън.

— Не е необходимо — отговори Скот. — Нямам нужда да ме изпраща някой, но преди това трябва да кажа нещо. Ако сте яли там, може да коментирате храната. Може да критикувате колкото си искате. Но какво тези жени правят през останалата част от живота си, не е ваша работа. Ясно ли е?

Оня, който се бе поинтересувал дали някой го е питал за мнение, свали ръце от гърдите си и се изправи. Беше по-нисък от Скот, но и по-млад и мускулест. Широкият врат и бузите му бяха почервенели.

— Махни бъбривата си уста от тук, преди да съм те цапардосал.

— Стига толкова, престанете — намеси се рязко Патси. — Скоти, напусни.

Той излезе от закусвалнята, без да спори повече, и дълбоко вдиша хладния октомврийски въздух. Някой почука по стъклото зад гърба му. Скот се обърна. Дебеловратия го гледаше. Той вдигна пръст, сякаш да каже: „Изчакай за момент.“ На прозореца на Патси имаше лепнати няколко плаката. Дебеловратият смъкна един от тях, отиде до вратата и я отвори.

Скот стисна юмруци. Не беше участвал в сбиване от началното училище (епична битка, продължила петнайсет секунди, с шест юмручни удара, от които четири не улучиха), но сега неочаквано много му се прииска да се бие. Чувстваше се лек, повече от готов. Не ядосан, а радостен. Оптимистично настроен.

„Пърхай като пеперуда, жили като пчела — помисли си. — Хайде, юнак.“

Но Дебеловратия не искаше да се бие. Той смачка плаката и го хвърли на тротоара в краката на Скот.

— Ето я твоята приятелка — изръмжа. — Вземи си я вкъщи и мастурбирай на нея. Освен изнасилване това е най-добрият ти шанс за секс с нея.

Върна се вътре и седна при приятелите си. Изглеждаше доволен: случаят бе приключен. Съзнавайки, че всички в ресторанта го гледат през прозореца, Скот се наведе, вдигна смачкания плакат и се отдалечи без някаква конкретна цел, просто нанякъде, където няма да го зяпат. Не се срамуваше, нито се чувстваше глупаво, че е направил сцена в закусвалнята, където обядваше половината град, но всички тези любопитни очи го дразнеха. Това го накара да се зачуди как има хора, готови да се качат на сцена и да пеят или разказват вицове.

Той изглади смачкания лист и първото, което му дойде наум, бе нещо, което Миси Доналдсън беше казала: „Това бе единствената причина Дирдри да се съгласи да я сложат на онзи плакат“. „Те“, изглежда, бяха организаторите на годишния маратон за Деня на благодарността в Касъл Рок.

По средата на листа имаше снимка на Дирдри Маккъм. Имаше и други бегачи, повечето от тях — зад нея. На колана на миниатюрните ѝ сини шорти имаше закрепен голям номер 19. Над тях носеше тениска с надпис НЮЙОРКСКИ МАРАТОН 2011. Изражението на лицето ѝ бе последното, което Скот би свързал с нея — на блаженство и щастие.

Заглавието гласеше:

Дирдри Маккъм, съсобственик на „Божествени фасулчета“, най-новото място за изискани ястия в Касъл Рок, приближава финала на Нюйоркския маратон, където завърши на ЧЕТВЪРТО място при жените! Тя заяви, че тази година ще участва в маратона за Деня на благодарността в Касъл Рок. ЕЛАТЕ И ВИЕ!

По-долу имаше подробности. Ежегодното състезание за Деня на благодарността в Касъл Рок се провеждаше в петъка след празника с начало пред Спортния комплекс на „Касъл Вю“ и финал на Калаения мост. Всички възрасти бяха добре дошли, като входът за възрастни беше пет долара за местни жители, седем за гости и два за деца под петнайсет.

Като гледаше блаженото изражение на жената от снимката — бегачка във върховната си форма — Скот осъзна, че Миси не преувеличава за продължителността на живота на „Божествени фасулчета“. В ни най-малка степен. Дирдри Маккъм бе горда жена с високо самочувствие, която лесно — прекалено лесно, по мнението на Скот — се засяга. Чудо е трябвало да се случи, за да позволи снимката ѝ да бъде използвана по този начин, само и само за да споменат „най-новото място за изискани ястия в Касъл Рок“. Явно е била готова на всичко, за да привлече още няколко клиенти, ако ще да е само за да се наслаждават на тези дълги крака до входа на ресторанта.

Скот сгъна плаката, пъхна го в задния джоб на дънките си и бавно тръгна по Главната улица, като зяпаше витрините по пътя. На всяка имаше плакати — за благотворителни вечери, за тазгодишната гигантска разпродажба на паркинга на мотоциклетната писта „Оксфорд Плейнс“, за празненство в католическата църква и вечеря в противопожарната служба. Скот видя плаката за маратона на витрината на компютърния магазин, но никъде другаде, докато не стигна до книжарницата — малка сграда в края на улицата.