Стивен Кинг - Извисяване

Скот знаеше, че повечето скиори заобикалят Рок по шосе 2 към скикурортите в Западен Мейн, но не искаше да я разстройва повече.

— Само че когато дойде зимата, имаме нужда местните да ни подкрепят. Сигурно знаете как е. Местните търгуват помежду си в студения сезон, колкото да изкарат до завръщането на летовниците. Железарията, складът за дърва, закусвалнята на Патси… всички оцеляват по този начин през слабите месеци. Само че във „Фасулчетата“ не влизат много от местните. Някои идват, но не са достатъчно. Дирдри казва, че ни отбягват не просто защото сме лесбийки, а защото сме женени лесбийки. Не ми харесва да си мисля, че е така… но може би е права.

— Сигурен съм…

Скот замълча. Че не е вярно? Откъде, по дяволите, можеше да е сигурен, когато дори не се беше замислял за това?

— За какво сте сигурен? — попита тя. Не нахално, а с искрено любопитство.

Той отново се замисли за кантара и за безмилостното намаляване на числата.

— Всъщност не съм сигурен за нищо. Ако това е вярно, съжалявам.

— Трябва да дойдете някоя вечер — каза тя.

Това можеше да е заядлив начин да му намекне, че досега не е стъпвал в „Божествените фасулчета“, но едва ли беше така. Скот не мислеше, че тази млада жена е толкова заядлива.

— Ще дойда — обеща той. — Предполагам, че предлагате… фасул ?

Тя се усмихна. Лицето ѝ се озари.

— О, да, много видове.

Той също се усмихна:

— Май беше глупав въпрос.

— Трябва да тръгвам, господин Кери…

— Скот.

Тя кимна:

— Добре, Скот. Беше ми приятно да поговорим. Трябваше ми много смелост, за да дойда, но се радвам, че го направих.

Тя му подаде ръка. Скот я стисна.

— Може ли да ви помоля само за още нещо? Ако случайно видите Дирдри, не ѝ казвайте, че съм идвала.

— Разбира се — отговори той.

Два дни по-късно, когато седеше на бара в закусвалнята на Патси и довършваше обяда си, Скот чу, че някой на една маса зад него споменава „оня лесбийски ресторант“. Последва смях. Той погледна недояденото парче ябълков пай и разтеклата се топка ванилов сладолед отстрани. Изглеждаше добре, когато Патси му ги сервираше, но вече не беше толкова апетитно.

Дали бе чувал такива думи и преди, но не им е обръщал внимание, както пренебрегваше повечето подслушани, но маловажни (поне за него) разговори? Не искаше да мисли така, но беше възможно.

„Вероятно ще изгубим ресторанта — бе казала тя. — Ще трябва да разчитаме на местните да ни подкрепят.“

Говореше сякаш „Божествени фасулчета“ вече имаше табела ПРОДАВА СЕ/ДАВА СЕ ПОД НАЕМ на витрината.

Скот стана, остави бакшиш под чинията си и плати на касата.

— Не успя ли да се справиш с пая? — попита Патси.

— Оказа се, че очите ми са по-големи от стомаха — отговори Скот, макар че не беше вярно.

Очите и стомахът му си бяха същия размер, колкото винаги са били; само тежаха по-малко. Удивителното беше, че вече не му дремеше за това и дори не го тревожеше много. Колкото и уникален да беше случаят му, понякога той съвсем забравяше да мисли за постоянната си загуба на тегло. Беше се случило, когато снимаше как Ди и Дъм клечат на моравата му. Случваше се и сега. Това, за което си мислеше в момента, бе „лесбийският ресторант“.

На масата, от която бе чул забележката, седяха четирима мъже — яки момчета с работно облекло. На перваза на прозореца бяха подредени четири каски. Мъжете носеха оранжеви жилетки с буквите ПУКР на гърба: „Пътно управление Касъл Рок“.

Скот мина покрай тях към вратата, отвори я, но после размисли и се приближи до масата, където седяха строителните работници. Познаваше двама от мъжете, беше играл покер с един от тях, Рони Бигс. Местни момчета, като него. Съседи.

— Знаете ли, срамота е да говорите така.

Рони го погледна с недоумение, после позна Скот и се усмихна:

— Здрасти, Скоти, как си?

Той не му обърна внимание.

— Тези жени живеят на моята улица. Свестни са.

Добре де, поне Миси беше. За Маккъм не беше толкова сигурен.

Един от другите мъже скръсти ръце на широките си гърди и се втренчи в Скот:

— Някой да те е питал за мнение?

— Не, но…

— Именно. Затова се омитай.

— … но бях принуден да слушам.

Закусвалнята на Патси беше малка, но винаги претъпкана по обяд и огласена от разговори. Сега гласовете и усиленото тракане на вилици спряха. Мнозина обърнаха глави към тях. Патси стоеше до касата. Дебнеше за неприятности.

— Пак ти казвам, друже, омитай се. Какво си говорим, не е твоя работа.