Стивен Кинг - Извисяване

— Мисля, че надушват котката ми — каза Скот. — Това е териториален инстинкт. Давам си сметка за това и разбирам, че не искате да ги държите на каишка, докато тичате, но ще ви бъда благодарен, ако проверявате моравата ми, когато се връщате, и вземете мерки, ако е необходимо.

— Мерки — каза Дирдри и усмивката ѝ дори не потрепна. — Звучи малко милитаристично, но може би само на мен така ми се струва.

— Както искате го наречете.

— Господин Кери, може наистина някои кучета да си вършат, както се изразихте, работата на вашата морава, но това не са нашите кучета. Може би това е свързано с някакъв ваш личен проблем? Нали нямате предразсъдъци срещу еднополовите бракове?

Скот едва не се засмя, което би била лоша — даже Тръмпова — дипломация.

— В никакъв случай. Това е предразсъдък срещу размазването на изненадките, оставени от вашите боксери, върху подметките ми.

— Добра дискусия — каза тя, все още с усмивката (не вбесяваща, както може би тя се надяваше, но определено дразнеща), и затвори вратата леко, но категорично пред носа му.

Забравил мистериозната си загуба на тегло за първи път от дни, Скот наблюдаваше как двете жени тичат към него с кучетата, препускащи бодро подир тях. Дирдри и Миси разговаряха и се смееха на нещо. Поруменелите им страни блестяха от пот и добро здраве. Маккъм беше видимо по-добрата спортистка от двете и очевидно нарочно поддържаше по-бавно темпо, за да бъде наравно с партньорката си. Не обръщаха внимание на кучетата, което едва ли можеше да се нарече пренебрегване: „Вю Драйв“ не беше натоварен, особено в разгара на деня. И Скот трябваше да признае, че боксерите доста стриктно избягват тротоара. На това поне бяха добре обучени.

„Няма да стане днес — помисли си той. — Никога не става, когато си подготвен.“ И все пак би било приятно да изтрие тази самодоволна усмивчица от лицето на госпожа Маккъм…

Но точно тогава се случи. Първо единият, а после и другият боксер свърна от улицата. Ди и Дъм навлязоха в моравата на Скот и клекнаха един до друг. Скот вдигна таблета и направи три бързи снимки.

Вечерта, след ранна вечеря със спагети карбонара и парче шоколадов чийзкейк, Скот се качи на своя кантар „Озери“ с надеждата, както всеки път в последно време, че нещата най-накрая са се оправили. Не бяха. Въпреки обилното хранене току-що „Озери“ му съобщи, че теглото му е спаднало до 94,8 килограма.

Бил го гледаше, седнал на затворената тоалетна чиния, с опашка, спретнато завита около лапите му.

— Е — каза му Скот, — така стоят нещата? Както казваше Нора, когато се прибираше вкъщи от онези нейни срещи, животът е какъвто си го направим и примирението е ключ за всички наши дела.

Бил се прозя.

— Но можем също да променим нещата, нали? Ти пази къщата. Аз отивам на кратко посещение.

Скот грабна таблета и тичешком измина тристате метра до реставрираната фермерска къща, където Маккъм и Доналдсън живееха от около осем месеца, от откриването на „Божествени фасулчета“ насам. Знаеше доста добре графика им, по онзи несъзнателен начин, по който човек научава кога съседите се прибират и излизат, и сега щеше да бъде идеалният момент да хвани Дирдри сама. Миси бе главен готвач в ресторанта и обикновено излизаше, за да започне приготвянето на вечерята, около три. Дирдри, която отговаряше за работата с клиентите, отиваше около пет. Тя бе тази, която командваше, предполагаше Скот, както в работата, така и у дома. Миси Доналдсън правеше впечатление на красиво малко същество, което гледаше на света със смесица от страх и възхищение. По-скоро с първото, отколкото с второто, мислеше си той. Дали Маккъм се изживяваше като защитничка на Миси, освен като нейна партньорка? Може би. Вероятно.

Той се качи по стълбите и позвъни на вратата. Когато чуха звънеца, Ди и Дъм залаяха в задния двор.

Дирдри отвори вратата. Беше облечена добре, с прилепнала рокля, и несъмнено изглеждаше страхотно, когато посрещаше клиентите на входа на ресторанта и ги водеше до масите им. Очите ѝ бяха най-красивото в нея, със завладяващ нюанс на сивкавозелено и леко извити нагоре в краищата.

— О, господин Кери — каза тя. — Колко ми е приятно да ви видя. — С усмивка, казваща всъщност колко ѝ е досадно да го види. — С удоволствие бих ви поканила вътре, но трябва да тръгвам за ресторанта. Имаме много резервации за довечера. Туристи, идващи да гледат есенните листа, знаете.

— Няма да ви задържам — каза Скот, като се усмихна и той посвоему. — Минавам само да ви покажа това.