Стивен Кинг - Извисяване

Бил Д. Котак влезе, измяука сънливо и се отърка в крака му.

— След малко ще ядеш — измърмори Скот. — Почакай две минути.

Като че ли котката имаше понятие за минута в частност или за време като цяло.

„А нима и аз имам — помисли си Скот. — Времето е невидимо. За разлика от теглото.“

О, но може би това не беше вярно. Човек можеше да чувства теглото, да — когато го имаш в излишък, то те прави дундест — но не беше ли то, също като времето, една чисто човешка измислица? Стрелките на часовника и цифрите на кантара не бяха ли те само опит да измерим невидими сили, имащи видими проявления? Жалко усилие да уловим някаква по-висша реалност, която само ние възприемаме като такава?

— Стига си мислил за това, съвсем ще се смахнеш.

Бил измяука още веднъж, като че ли да се съгласи, и Скот отново погледна монитора.

Над снимката на празната стая имаше поле за търсене с думите „Изберете своя стил!“ Скот въведе „Ранноамерикански“ и екранът оживя — не изведнъж, а бавно, сякаш взискателен купувач подбираше всяка част от обзавеждането и я добавяше към останалото: столове, диван, розови стени с щамповани шарки, а не с тапети, часовник „Свети Томас“, килимче от зашити едно за друго парченца плат. Камина с уютни пламъчета вътре. На тавана се появи полилей с газени лампи, висящи на дървени спици. Тези бяха малко в повече за вкуса на Скот, но търговците, с които работеше, ги обожаваха и се кълняха, че потенциалните клиенти също много ще ги харесат.

Можеше да продължи и да обзаведе дневна, спалня и кабинет, все в ранноамерикански стил. Или можеше да се върне в полето за търсене и да обзаведе други виртуални стаи в „Колониален“, „Гарнизон“, „Занаятчийски“ или „Котидж“. Днешната задача обаче беше „Кралица Ана“. Скот отвори лаптопа и започна да избира мебелите за мострата.

Четирийсет и пет минути по-късно Бил се върна и започна да се отърква в крака му и да мяука по-настойчиво.

— Добре — каза Скот и се изправи.

Отиде в кухнята и Бил Д. Котак тръгна след него. Котаракът стъпваше бодро и самият Скот също се чувстваше доста леко. Леко на краката.

Той сипа една консерва „Фрискис“ в купичката на Бил и докато котката лапаше, излезе на верандата за глътка свеж въздух, преди да се върне при фотьойлите „Селби“, диваните „Уинфри“, раклите „Хауз“ и всички други прочути четирикраки мебели на „Кралица Ана“. Смяташе, че това са мебели, каквито можеш да видиш в погребалните агенции, тежка безвкусица, която се опитват да представят в по-лек вид, но с различни щрихи за различни хора.

Излезе точно навреме, за да види как двете „мацки“, както се беше изразил доктор Боб, излизат от алеята пред къщата си и тръгват по „Вю Драйв“, показвайки дълги крака под късите шорти — сини за Дирдри Маккъм, червени за Миси Доналдсън. Носеха еднакви тениски, рекламиращи ресторанта, който държаха в центъра на града, на Карбин стрийт. След тях подтичваха почти еднаквите им боксери, Дъм и Ди.

Той отново се сети за онова, което бе казал доктор Боб, когато го изпращаше от кабинета (най-вероятно в стремежа си да завърши разговора с по-приятно настроение) — намек за някакви негови малки проблеми с дамите от ресторанта. Каквито той имаше. Не сериозен проблем в отношенията или тайнствен проблем с теглото; по-скоро нещо като настинка, която все не минава. Дирдри беше по-досадната, винаги с оная леко надменна усмивка — усмивка, която като че ли казваше: „Господи, помогни ми да издържа тези глупаци.“

Скот внезапно взе решение, втурна се обратно в кабинета си (като пъргаво прескочи Бил, полегнал в коридора) и грабна таблета си. Изтича пак на верандата и стартира камерата.

Верандата беше заградена с мрежа против комари, която пречеше да го виждат от улицата, пък и жените не му обръщаха никакво внимание. Тичаха по банкета от уплътнена почва от другата страна на улицата, снежнобелите им маратонки святкаха, вързаните им на опашка коси се мятаха. Кучетата, набити, но още млади и доста атлетични, бягаха след тях.

Скот беше ходил два пъти в къщата им по повод на тези кучета, говори с Дирдри и двата пъти и бе понесъл тази леко надменна усмивка търпеливо, докато тя му обясняваше, че дълбоко се съмнява, че точно техните кучета си вършат работата на неговата морава. Задният им двор бил ограден, твърдеше тя, и по време на разходките им за час — час и нещо всеки ден („Ди и Дъм винаги излизат с мен и Миси на нашите ежедневни кросове“) винаги се държали много добре.