Стивен Кинг - Извисяване

— Не плачи! — каза на Дирдри. — Не ме погребваш, по дяволите.

Тя го изкара на заснежената морава. Колелата затънаха на двайсет сантиметра и спряха. Недалеч от къщата, но достатъчно далеч, за да не заседне под някоя от стрехите. „Това би било пълен провал“ — помисли си той и се засмя.

— Какво е толкова смешно, Скот?

— Нищо — отговори той. — Всичко.

— Виж там. На улицата.

Скот видя три увити с топли дрехи силуета, всеки с фенерче: Миси, Майра и доктор Боб.

— Не можах да ги разубедя. — Дирдри обиколи инвалидната количка и застана на едно коляно пред увития със завивка Скот, с блеснали очи и слепена от пот коса.

— А изобщо опита ли? Кажи истината, Диди.

За първи път я наричаше така.

— Ами… не се старах много.

Той кимна и се усмихна:

— Добра дискусия.

Тя се засмя, после избърса очите си.

— Готов ли си?

— Да. Ще ми помогнеш ли с катарамите?

Дирдри разкопча двете, държащи превръзката за облегалката на количката и Скот веднага се издигна, като се задържа единствено на кръстния ремък. Тя се затрудни с последната катарама, защото ремъкът бе натегнат, а ръцете ѝ започваха да изтръпват от януарския студ. Докосна го няколко пъти и всеки път тялото ѝ се отделяше от снежната покривка и тя се чувстваше като изстреляна от пружина. Накрая успя и последната каишка, задържаща го на инвалидната количка, започна да се освобождава.

— Обичам те, Скот — каза Дирдри. — Всички те обичаме.

— И аз ви обичам — отговори той. — Целуни твоето добро момиче от мен.

— Два пъти — обеща тя.

Ремъкът се измъкна от катарамата и това беше.

Скот бавно се издигна от инвалидната количка и завивката се повлече под него като рокля. Чувстваше се нелепо, като Мери Попинс, само че без чадър. Вятърът го подхвана и той се понесе по-бързо нагоре. Той стисна завивката с една ръка и притисна „Небесната светлина“ до гърдите си с другата. Видя обърнатото нагоре лице на Дирдри като смаляващ се кръг. Видя как тя му маха, но ръцете му бяха заети и не можеше да ѝ отвърне със същото. Видя как и другите му махат от Вю Драйв. Видя светлините на фенерчетата им, насочени към него, забеляза как постепенно се сближават, докато тъй набираше височина.

Вятърът се опита да го завърти, което му припомни как се беше изпързалял настрани при нелепото си пътуване надолу по заледената морава към пощенската кутия, но сега опъна част от завивката откъм посоката на вятъра и се стабилизира. Може би не му оставаше много време, но това нямаше значение. В момента единственото, което искаше, бе да погледне надолу и да види приятелите си — Дирдри до инвалидната количка на моравата и другите на улицата. Мина покрай прозореца на спалнята си и видя, че лампата още свети и хвърля жълти ивици върху леглото му. Видя нещата на бюрото си — часовника, гребена, малка пачка банкноти — които никога повече нямаше да докосне. Издигаше се все повече и на лунната светлина видя нечие фризби, заклещило се в една чупка на покрива може би още от времето, преди с Нора да купят къщата.

„Това дете може вече да е възрастен човек — помисли си. — Може да пише статии в Ню Йорк, да копае канали в Сан Франциско или да рисува в Париж. Загадки, загадки, загадки.“

Топлото течение от къщата го подхвана и той се заиздига по-бързо. Градът се разкри под него като гледан от дрон или нископрелитащ самолет, лампите по Главната и Касъл Вю бяха като перли на гердан. Скот видя коледната елха, която Дирдри бе запалила преди повече от месец и която щеше да остане на площада до първи февруари.

Тук горе бе студено, много по-студено, отколкото на земята, но всичко беше наред. Той пусна завивката и се загледа как пада, разперва се, забавя се, превръща се в парашут, не съвсем безтегловен, но почти.

„Всеки трябва да може да преживее това — помисли си — и може би в крайна сметка всеки го преживява. Може би, когато времето му изтече, всеки се извисява.“

Изпъна ръката си с „Небесната светлина“ и драсна края на фитила с нокът. Нищо не се случи.

„Светлина, по дяволите! Не можах да се насладя на последното хранене, ще може ли поне да осъществя последното си желание?“ Той отново драсна фитила.

— Вече не го виждам — каза Миси. Плачеше. — Отиде си. Можем вече…

— Чакай — прекъсна го Дирдри. Беше се присъединила към тях в началото на алеята пред дома на Скот.

— Какво? — попита доктор Боб.

— Просто изчакайте.

Така зачакаха, като се взираха в тъмнината.