Стивен Кинг - Извисяване

— О, Боже! — възкликна Дирдри. — Сигурно е, сякаш тепърва се учиш да ходиш.

„Да бяхте видели последния път, когато се опитах да си проверя пощенската кутия — помисли си Скот. — Това беше истинско учене.“

Поне никой не повдигна отново темата за болницата. Но това също не го изненада. Един поглед на начина, по който се движеше — тромаво, нелепо и същевременно странно грациозно, бе достатъчен, за да разсее идеята, че медицината може да му помогне някак. Сега това беше само негов личен проблем. Те го разбираха. И това го радваше.

Всички се събраха в банята, за да видят как Скот стъпва на кантара.

— Исусе — прошепна Миси. — О, Скот!

Дисплеят показа 13,5 килограма.

Скот се върна в трапезарията и другите го последваха. Той стъпваше внимателно като човек, който пресича река по стърчащи над водата камъни, но пак се блъсна в масата. Миси инстинктивно протегна ръка, за да го задържи, но той ѝ махна да не го прави, преди да го е докоснала.

Седнаха и Скот каза:

— Добре съм. Даже доста добре. Честно.

Майра беше пребледняла.

— Как може да си добре? — възкликна.

— Не знам. Просто съм. Но това е нашата прощална вечеря. Повече няма да се видим, приятели. Освен с Дирдри. Имам нужда някой да ми помогне накрая. Ще го направиш ли?

— Да, разбира се — отговори тя без колебание и прегърна с една ръка съпругата си, която заплака.

— Искам само да кажа… — Скот спря и се прокашля. — Искам да кажа, че ми се иска да имах повече време. Вие бяхте добри приятели.

— Не са ми правили по-искрен комплимент — каза доктор Боб, като бършеше очите си с кърпичка.

— Не е честно ! — възкликна Миси. — Не е честно, по дяволите!

— Не — съгласи се Скот, — не е. Но не оставям сирачета след себе си, бившата ми жена е щастлива там, където е, и това, което се случва, е по-добре, отколкото да имам рак или алцхаймер, или да изгоря жив при пожар в болницата. Предполагам, че щях да вляза в историята, ако някой беше разгласил случая ми.

— Но ние не сме го направили — изтъкна доктор Боб.

— Не — потвърди Дирдри. — Не сме. Кажи какво искаш да направя, Скот.

Той ѝ каза всичко. Само премълча за онова, което бе скрил в хартиен пакет в дрешника в коридора. Всички слушаха мълчаливо и никой не изрече нито дума на несъгласие.

Когато той свърши, Майра попита много плахо:

— Какво е чувството, Скот? Ти как се чувстваш?

Скот си спомни как се чувстваше, когато тичаше надолу от Хънтърс Хил, след като получи прилив на сили и целият свят му се разкри с великолепието от обикновените неща — оловносивото, надвиснало небе, знаменцата, развяващи се на сградите в центъра, всяко прекрасно камъче и фас, и кутия от бира, изхвърлени на улицата. Как тялото му работеше на максимална мощност, с всяка клетка, заредена с кислород.

— Извисен — отговори накрая.

Погледна Дирдри Маккъм, видя грейналите ѝ очи и разбра, че се е досетила защо е избрал точно нея.

Майра успя да подмами Бил в кутията за пренасяне на домашни любимци. Доктор Боб го прибра в джипа си „Тойота — Фор Рънър“. После четиримата се събраха на верандата. Дъхът им образуваше облачета в студения нощен въздух. Скот остана на вратата, като се държеше за една скоба.

— Може ли да кажа нещо, преди да тръгнем? — попита Майра.

— Разбира се — отговори той, макар че не му се искаше. Искаше просто да го оставят. Мислеше, че е открил една от великите истини в живота (без която спокойно можеше да мине): единственото нещо, което е по-трудно от това да се сбогуваш със себе си, килограм по килограм, е да се сбогуваш с приятелите си.

— Бях голяма глупачка. Съжалявам за това, което се случва с теб, Скот, но се радвам за това, което се случи с мен. Ако не се беше случило, щях да остана сляпа за някои много хубави неща и някои много добри хора. Щях да остана една глупава бабичка. Понеже не мога да те прегърна, ще направя така.

Разтвори ръце, придърпа Дирдри и Миси и ги прегърна. Те също я прегърнаха.

— Ще уважа желанието ти, Скот — каза доктор Боб, — но ако имаш нужда от мен, само кажи и веднага ще дотичам. — Засмя се. — Е, мина времето, когато тичах, но знаеш какво имам предвид.

— Знам — отвърна Скот. — Благодаря.

— Сбогом, старче, и внимавай къде стъпваш. И как.

Скот остана на вратата, докато отидоха до колата на доктор Боб. Изчака да се качат. Помаха им, като внимаваше да не изпусне скобата. После затвори вратата и отиде — къде ходейки, къде подскачайки — в кухнята. Чувстваше се като анимационен герой. Което всъщност бе причината да запази всичко това в тайна. Беше сигурен, че изглежда нелепо и то наистина беше нелепо… но само ако гледаш отстрани.