Стивен Кинг - Извисяване

— Малко по-добре.

— Всъщност доста.

— Ами, благодаря. И отново честита Нова година.

— И на теб, човече. Как се казва котаракът?

— Бил. Бил Д. Котак, за по-пълно.

— Като в „Блуум Каунти“. Готино.

— Вземай го и го гали от време на време. Ако замина де. Той обича.

Скот затвори, замисли се какво ти струва раздялата с любими предмети — особено с предмети, които са също стари приятели — и затвори очи.

Доктор Боб се обади след няколко дни и попита Скот дали загубата му на тегло продължава с постоянно темпо от около един килограм на ден. Скот отговори, че да, с пълното съзнание, че няма как да го хванат в лъжа: изглеждаше същият като преди, със същото шкембе, провиснало над колана.

— Значи… още ли очакваш, че ще спаднеш на нула в началото на март?

— Да.

Скот вече очакваше, че ден „Нула“ може да дойде преди края на януари, но не знаеше със сигурност, не можеше дори да гадае, защото беше престанал да следи теглото си. До неотдавна избягваше кантара, защото му показваше прекалено много килограми; сега не искаше да го вижда точно по обратната причина. Каква ирония.

За момента Боб и Майра Елис не знаеха, че процесът се ускорява, Миси и Дирдри — също. Смяташе да им каже накрая, защото, когато дойдеше краят, щеше да има нужда от помощта на някого от тях. И не знаеше на кого.

— Колко тежиш сега? — попита доктор Боб.

— 48 — излъга Скот.

— Мили боже!

Елис сигурно щеше да каже много повече от „мили боже“, ако знаеше, че реално килограмите са не повече от трийсет. Скот можеше да пресече големия си хол с четири широки крачки или да скочи, да се хване за една от гредите на тавана и да се залюлее като Тарзан. Не беше достигнал теглото, което би имал на Луната, но го доближаваше.

Доктор Боб замълча за момент, после каза:

— Замислял ли си се, че причината за това, което се случва с теб, може да е нещо живо?

— Разбира се — отговори Скот. — Може би някоя екзотична бактерия, проникнала през някоя раничка, или изключително рядък вирус, който съм вдишал.

— Хрумвало ли ти е, че може да е разумно същество?

Сега Скот замълча.

— Да — отговори след малко.

— Справяш се изключително добре, трябва да призная.

— Дотук — съгласи се той.

Три дни по-късно обаче откри с колко още трудности трябва се справи, преди да дойде краят. Човек може да си мисли, че знае, че е подготвен… и после да се опита да си провери пощата.

Тази година в Западен Мейн януари беше топъл, с температури около десет градуса. Два дни след обаждането на доктор Боб се вдигна до петнайсет и децата тръгнаха на училище с леки якета. През нощта обаче захладя и заваля мокър, зърнест сняг.

Скот дори не забеляза. Цяла вечер седя на компютъра и поръчва различни неща. Можеше да намери всичко в града: инвалидната количка и гръдната превръзка — на санитарния щанд в универсалния магазин, където бе купил бонбоните за Хелоуин; рампата и скобите — в железарията на „Парди“, но местните приказваха твърде много. И задаваха твърде много въпроси. Той не искаше това.

Снегът спря около полунощ, а сутринта бе ясна и студена. Новият сняг, със замръзнала коричка отгоре бе ослепителен. Сякаш моравата и алеята пред дома му бяха напръскани с прозрачна пластмаса. Скот облече якето си и излезе да си вземе пощата.

Беше получил навика да пропуска стъпалата и просто да скача от верандата на алеята. Краката му, с безумно свръхразвити мускули за теглото му, като че ли копнееха за тази експлозия на енергия.

Сега пак скочи, но се приземи върху ледената коричка, краката му се хлъзнаха напред. Той падна по задник и отначало се засмя, но после се разтревожи, защото започна да се пързаля. Понесе се по наклонената морава по гръб като топка за боулинг, набирайки скорост с приближаването си към улицата. Посегна да се хване за един храст, но клоните бяха обледенени и ръката му се изплъзна. Той се претърколи по корем и се разкрачи, като си мислеше, че това ще го забави. Но не стана. Така само се обърна настрани.

„Ледената кора е дебела, но не чак толкова — помисли си. — Ако тежах толкова, колкото изглежда, щях да я счупя и да се спра. Но не тежа. Нося се към улицата и ако мине кола, може би няма да успее да спре навреме. Така вече няма да се притеснявам за ден «Нула.»“

Не стигна толкова далеч. Блъсна се в стълба, на който бе закачена пощенската кутия, и ударът беше достатъчно силен, за да му изкара въздуха. Когато се окопити, опита да се изправи. Отново се хлъзна на леда и падна. Опря краката си в стълба и се изтласка. Това също не помогна. Плъзна се два-три метра нагоре, но изгуби инерция и се изпързаля обратно надолу до стълба. Опита се да се изправи, като се държеше за стълба, но пръстите му се хлъзгаха по заледеното дърво. Беше си забравил ръкавиците и ръцете му започнаха да губят чувствителност.