Стивен Кинг - Извисяване

— И нямам никакво желание да прекарам останалата част от моята програма за отслабване в болнична стая или обществена институция, докато ме ръчкат и бодат с игли — заяви Скот.

— Или като обществена атракция, предполагам — добави Дирдри. — Разбирам те. Отлично те разбирам.

Скот кимна:

— Значи ще разберете, когато ви помоля да обещаете, че това, което чухте тук, няма да излиза от тази стая.

— Но какво ще стане с теб? — възкликна Миси. — Какво ще се случи с теб, когато не ти остане тегло?

— Не знам.

— Как ще живееш? Не можеш просто… просто… — Тя се огледа отчаяно, сякаш се надяваше някой да завърши мисълта ѝ. Никой не го направи. — Не можеш просто да си летиш под тавана .

Скот, който вече беше мислил за такъв живот, отново сви рамене.

Майра Елис се приведе напред. Стискаше ръце толкова силно, че кокалчетата на пръстите ѝ бяха побелели.

— Много ли те е страх? — попита. — Предполагам, че се страхуваш.

— Там е работата — отговори Скот. — Не ме е страх. Отначало, да, но сега… не знам… вече съм го приел.

В очите на Дирдри имаше сълзи, но тя се усмихна:

— Мисля, че разбирам и това.

— Да — каза той. — Мисля, че разбираш.

Скот очакваше, че ако някой от компанията не успееше да запази тайната му, това щеше да бъде Майра Елис, с нейните църковни групи и комитети. Но тя я запази. Всички я запазиха. Станаха един вид тайфа, която се събираше веднъж седмично в „Божествени фасулчета“, където Дирдри винаги държеше една маса, запазена за тях, с малка табелка, гласяща: „Компанията на доктор Елис“. Ресторантът винаги беше пълен или почти пълен и Дирдри каза, че след Нова година, ако клиентите не намалеят, ще се наложи да отварят по-рано и да въведат две смени на хранене. Миси наистина назначи помощник-готвач да ѝ помага и по съвет на Скот взе местно момиче — дъщерята на Мили Джейкъбс.

— Малко е бавна — каза Миси, — но има желание да се учи и докато се върнат летовниците, ще се справя идеално. Ще видиш.

Изчерви се и сведе очи към ръцете си, защото си даде сметка, че когато летовниците се върнат, Скот може да го няма.

На 10 декември Дирдри Маккъм запали голямата елха на градския площад в Касъл Рок. На церемонията тази вечер дойдоха близо хиляда души и училищният хор пя коледни песни. Кметът Коглин, облечен като Дядо Коледа, пристигна с хеликоптер.

Дирдри бе посрещната с аплодисменти на подиума, а изказването ѝ, че десетметровият смърч е „най-красивата коледна елха в най-красивия град в Нова Англия“, предизвика одобрителни възгласи.

Лампичките светнаха, неоновият ангел на върха се завъртя и направи реверанс и публиката запя заедно с учениците: „Елхови лес, елхови лес, ти имаш накит прелест.“ Скот с изненада видя Тревор Янт да пее и да ръкопляска с всички други.

В този ден Скот Кери тежеше 52 килограма.

„Безтегловният ефект“, както вече го наричаше Скот, имаше някои ограничения. Дрехите не отлитаха от тялото му. Столове не левитираха, когато седеше на тях, въпреки че ако вдигнеше някой, когато се теглеше, кантарът не отчиташе допълнителното тегло. Ако имаше закономерности в това, което се случваше, той не ги разбираше, пък и не искаше. Беше все така оптимист и спеше прекрасно всяка нощ. Това бяха нещата, които го интересуваха.

На Нова година се обади на Майк Бадаламенте, честити му празника и му каза, че обмисля да отскочи до Калифорния след няколко седмици, за да види единствената си жива леля. Ако заминеше, дали Майк можеше да вземе котката му?

— Ами, не знам — отговори Майк. — Може би. Върши ли си работата в котешката тоалетна?

— Винаги.

— Защо аз?

— Защото мисля, че всяка книжарница трябва да има котка, каквато в този момент твоята няма.

— Колко планираш да отсъстваш?

— Не знам. Зависи как е леля Хариет.

Нямаше леля Хариет, разбира се, и щеше да помоли доктор Боб или Майра да занесат котката на Майк. Дирдри и Миси миришеха на куче и Скот вече не можеше дори да погали стария си приятел: Бил бягаше, когато той го доближеше.

— Какво яде?

— Консерви — отговори Скот. — Ще получиш добър запас заедно с животното. Ако реша да замина, разбира се.

— Добре, съгласен.

— Благодаря, Майк. — Ти си истински приятел.

— Така е, но не го правя само заради това. Ти направи на този град малка, но безценна услуга, когато помогна на Маккъм да се изправи и да завърши маратона. Онова, което се случваше с нея и съпругата ѝ, беше грозно. Сега е по-добре.