Стивен Кинг - Извисяване

„Имам нужда от помощ“ — помисли си и името, за което първо се сети, беше Дирдри. Бръкна в джоба на якето, но като никога беше забравил телефона вкъщи. На бюрото в кабинета. Помисли дали все пак да не слезе до улицата, да допълзи до тротоара и да махне на някоя преминаваща кола. Все някой щеше да спре и да му помогне, но този някой щеше да задава въпроси, а Скот не искаше да отговаря. На алеята пред дома му беше още по-безнадеждно — беше се превърнала в ледена пързалка.

„Ето ме сега — помисли си — като обърната по гръб костенурка. Ръцете ми изтръпнаха, скоро и с краката ми ще се случи същото.“

Изви врат и погледна към голите дървета с леко поклащащи се клони на фона на безоблачното синьо небе. Погледна пощенската кутия и видя, че може би има решение за своя трагикомичен проблем. Седна с крака от двете страни на стълба и се хвана за металния флаг отстрани на кутията. Ламарината беше хлабаво закрепена и две силни дръпвания бяха достатъчни, за да се откачи. С помощта на назъбения метален лист Скот изкопа две дупки в ледената кора. Опря се с едното коляно в едната, после стъпи с другия крак в другата. Изправи се, като се държеше за стълба със свободната си ръка за равновесие. Добра се през моравата до стълбите на верандата, като копаеше в кората, правеше стъпка напред, после пак копаеше.

По улицата минаха няколко коли и някой изсвири с клаксон. Скот вдигна ръка и махна, без да се обръща. Когато стигна до стълбите, вече изобщо не чувстваше ръцете си и едната кървеше на две места. Гърбът го болеше адски. Скот тръгна да се качва към вратата, подхлъзна се и едва успя да се хване за заледения железен парапет, преди пак да се изпързаля надолу към пощенската си кутия. Не беше сигурен, че ще има сили да допълзи обратно, дори с вече изкопаните дупки за стъпване. Беше изтощен и вмирисан на пот под якето. Легна в коридора. Бил дойде да го погледне — но не твърде близо — измяука разтревожено.

— Добре съм — каза Скот. — Не се тревожи, ще има кой да те храни.

„Да, добре съм — помисли си. — Само малко се попързалях навън. Но тук започват истинските неприятности.“

Замисли се, че ако има някакво утешение, то е, че тези неприятности няма да продължат дълго.

„Но трябва да монтирам тези скоби и рампата възможно най-скоро. Няма много време.“

Един понеделник вечер към средата на месеца членовете на „компанията на доктор Елис“ се събраха да вечерят за последно заедно. Скот не беше виждал никого от тях цяла седмица, като се оправдаваше, че трябва да завърши проекта си за сайт на универсалния магазин. Въпреки че го беше свършил, поне в начален вариант, още преди Коледа. Предполагаше, че някой друг ще го дооформя.

Предупреди ги всеки да донесе по нещо, защото вече му беше трудно да готви. Честно казано, вече всичко му беше трудно. Качването по стълбите бе доста лесно: три големи скока и готово. Слизането беше по-трудно. Страхуваше се да не падне и да не си счупи крак и затова се държеше за парапета и слизаше предпазливо стъпало по стъпало, като старец с подагра и болни тазобедрени стави. Освен това често се блъскаше в стените, защото трудно преценяваше и още по-трудно контролираше инерцията си.

Майра го попита за рампата, с която сега бяха покрити стълбите на верандата. Доктор Боб и Миси бяха по-загрижени за инвалидната количка, паркирана в ъгъла на хола, и монтираните на нея гръдни каишки — предназначени за хора, които имат затруднения или изобщо не могат да седят с изправен гръб. Дирдри не го попита нищо, само го погледна със знаещи, тъжни очи.

Хапнаха вкусна вегетарианска яхния (Миси), картофи огретен със сирене (Майра) и недодялан, но вкусен кекс, само леко прегорял отдолу (доктор Боб). Виното беше добро, но разговорите и смехът бяха още по-приятни. Скот се опияняваше от тях.

Когато свършиха, той каза:

— Време е да ви призная нещо. Лъгах ви досега. Процесът вървеше малко по-бързо, отколкото ви казвах.

— Скот, не! — проплака Миси.

Доктор Боб кимна; не изглеждаше изненадан:

— Колко по-бързо?

— С килограм и половина на ден, а не половин-един.

— И колко тежиш сега?

— Не знам. Отдавна не съм се теглил. Хайде да видим.

Скот се опита да се изправи. Бедрото му се удари в масата и той политна напред и събори две винени чаши, преди да се спре с ръце. Дирдри грабна една салфетка и я хвърли върху разлятото вино.

— Съжалявам, извинявайте — каза Скот. — Вече не си знам силата.

Той се обърна предпазливо, сякаш имаше кънки на краката, и се отправи към задната част на къщата. Колкото и внимателно да ходеше, крачките му преминаваха в скокове. Теглото, което все още му оставаше, искаше да го задържи на земята, но мускулите му настояваха да се издигне над нея. Изгуби равновесие и се наложи да се хване за една от наскоро монтираните скоби, за да не полети с главата напред в коридора.