Стивен Кинг - Извисяване

Седна до кухненската маса и погледна празния ъгъл, където през последните седем години бе мястото на храната и водата за Бил. Дълго се взира там. После отиде да си легне.

На другия ден получи писмо от Миси Доналдсън.

Казах на Диди, че искам да дойда с нея и да бъда там накрая. Скарахме за това. Настоявах, докато тя не ми напомни за крака ми и как това ме караше да се чувствам, когато бях малка. Сега мога да тичам — обожавам да тичам — но никога не съм могла да се състезавам като Диди, защото съм добра само на кратки разстояния, дори след толкова години. Аз съм родена с talipes equinovarus, състояние, по-известно като вродена деформация на стъпалото. Когато бях на седем, претърпях операция за коригиране на този недъг, но дотогава трябваше да използвам бастун и след това ми бяха необходими години, докато се науча да ходя нормално.

Когато бях на четири — спомням си това много ясно — показах крака си на моята приятелка Фелисити. Тя се изсмя и каза, че е гаден грозен глупав крак. След това не съм позволявала на никого да го вижда, освен на майка ми и лекарите. Не исках хората да ми се смеят. Диди каза, че така се чувстваш и ти по отношение на случващото се с теб. Каза: „Той иска да го помниш такъв, какъвто е бил, когато беше нормален, а не как подскача в дома си като нескопосан специален ефект в научнофантастичен филм от 50-те.“

Тогава разбрах, но това не означава, че ми харесва или че го заслужаваш.

Скот благодарение на това, което ти направи на маратона, стана възможно да останем в Касъл Рок не само защото имаме бизнес тук, а и защото сега можем да бъдем част от живота в града. Диди очаква да я поканят в „Джейсиз“. Смее се и казва, че е глупаво, но аз знам, че дълбоко в себе си знае, че изобщо не е глупаво. Това е трофей, също като онези от състезанията, които е спечелила. О, не всички ще ни приемат, не съм толкова глупава (или наивна) да очаквам това някога да се случи, но повечето ще ни приемат. Мнозина вече го правят. Без теб това никога да нямаше да се случи и без теб част от моята любима щеше да остане завинаги затворена за света. Тя няма да ти каже това, но аз ти го казвам: ти свали тази тежест от плещите ѝ. А беше голяма тежест и сега тя отново може да ходи изправена. Дирдри винаги е била чепато дърво и не мисля, че това ще се промени, но вече е отворена. Тя вижда повече неща, чува повече неща, може да бъде повече неща. Ти направи това възможно. Вдигна я, когато беше паднала.

Тя казва, че между вас има връзка, общо чувство, и затова тя трябва да бъде тази, която ще ти помогне накрая. Дали ѝ завиждам? Малко, но мисля, че разбирам. Осъзнах го, когато ти каза, че се чувстваш извисен. Тя се чувства така, когато тича. Точно затова тича.

Моля те, бъди смел, Скот, и моля те, знай, че мисля за теб. Бог да те благослови.

С цялата ми любов, Миси

ПП: Когато ходим в книжарницата, винаги галим Бил. Мисля, че му липсваш.

Скот се замисли дали да не ѝ се обади да ѝ благодари за хубавите думи, но реши, че не е добра идея. Това можеше да разстрои и двете. Вместо това отпечата писмото ѝ и го пъхна в единия джоб на превръзката.

Щеше да го вземе със себе си там, където отидеше.

Сутринта на следващата неделя Скот се насочи по коридора към банята на първия етаж със стъпки, които не бяха изобщо стъпки. Всяка от тях бе едно продължително възнасяне до тавана, където той се отбутваше с пръсти, за да се спусне отново. Отоплителната система се включи и лекото течение от отдушника го издуха леко настрани. Той се изви и се хвана за една скоба, за да мине покрай течението.

В банята се задържа във въздуха над кантара и най-сетне успя да стъпи. Отначало си помисли, че дисплеят няма да покаже никакво тегло. Но после, най-накрая, той изплю число: 0,9. Горе-долу колкото очакваше.

Вечерта се обади на Дирдри. Беше кратък:

— Имам нужда от теб. Можеш ли да дойдеш?

— Да.

Тя не каза нищо друго, но това бе достатъчно.

Вратата на къщата бе затворена, но отключена. Дирдри влезе, без да я отваря изцяло заради течението. Запали лампата в коридора, за да разсее сенките, после влезе в хола. Скот беше в инвалидната количка. Бе успял да се намести частично в превръзката, закрепена за облегалката, но тялото му висеше във въздуха над седалката, без да се опира в нея, и едната му ръка стърчеше безпомощно настрани. Лицето му блестеше от пот и предната част на ризата му беше тъмна от нея.

— За малко да изпусна момента — каза той. — Беше задъхан. — Трябваше да доплувам до количката. Бруст, ако щеш вярвай.