Стивен Кинг - Извисяване

Скот обу старите си шорти за бягане и отиде пеша до Спортния комплекс в осем без петнайсет, един час преди планирания старт на маратона. Там вече имаше огромна тълпа от хора, повечето — опаковани с горнища на анцузи (които можеха да бъдат свалени бързо на всеки етап на маршрута, когато бегачът загрее). Повечето чакаха да се регистрират отляво, под надпис ВЪНШНИ УЧАСТНИЦИ. Отдясно, при надписа МЕСТНИ ЖИТЕЛИ, опашката беше много по-къса. Скот отлепи предпазната хартия от номерчето си и го залепи на тениската си, върху издадения си напред фалшив корем. Наблизо гимназиалният оркестър настройваше инструментите си.

Патси Динеро, от „Закусвалнята на Патси“, го записа и го упъти към далечния край на сградата, където се намираше стартът, в началото на „Вю Драйв“.

— Като местен може да изшмекеруваш и да се наредиш най-отпред — каза Патси, — но по принцип се смята за признак на лош вкус. Трябва да намериш къде са другите номера с триста и да застанеш при тях. — Погледна корема му. — Пък и без това бързо ще изостанеш най-отзад с децата.

— Ох! — изстена Скот.

Тя се усмихна:

— Истината боли, нали? Един ден бургерите с бекон и омлетите с кашкавал ти го връщат. Внимавай, ако почувстваш стягане в гърдите.

Скот се отдалечи към нарастващата тълпа от местни жители, регистрирали се по-рано, и погледна малката карта. Маршрутът описваше груб кръг. Първите три километра преминаваха по „Вю Драйв“ до шосе 117. Средата бе на покрития мост над Бауи Стрийм. После по шосе 119, което, след като пресечеше границата на града, ставаше Банърман Роуд. Десетият километър преминаваше през Хънтърс Хил, известен също като „Прекършването на бегача“. Склоновете бяха толкова стръмни, че децата често се пускаха с шейни, когато имаше сняг, и развиваха шеметни скорости, но все пак безопасно благодарение на специално издълбаните улеи. Последните два километра бяха по Главната улица на Касъл Рок, която щеше да бъде пълна с аплодиращи зрители, да не говорим за снимачните екипи от всички три телевизионни станции в Портланд.

Участниците се събираха на групички, разговаряха и се смееха, пиеха горещо кафе или какао. Всички, освен Дирдри Маккъм — невероятно висока и невероятно красива със сините си шорти и снежнобелите маратонки „Адидас“. Беше залепила номерчето си, 19, от лявата страна на яркочервената си тениска, за да не закрива по-голямата част от предницата, където имаше щампа на мексиканска палачинка и надпис: БОЖЕСТВЕНИ ФАСУЛЧЕТА, МЕЙН СТРИЙТ 142.

Имаше логика да рекламира ресторанта… но само ако беше убедена, че това ще помогне. Скот подозираше, че може би вече не е. Разбира се, тя знаеше, че „нейните“ плакати са заменени с не толкова спорни; за разлика от мъжа, който щеше да тича с кучето си — водач (Скот го видя да дава интервю близо до стартовата линия), тя не беше сляпа. Защо просто не се е отказала, не го изненадваше; той имаше доста добро предположение каква е целта ѝ тук. Тя искаше да им натрие носовете.

„Разбира се — помисли си той. — Иска да победи всички — мъже, жени, деца и слепеца с кучето. Иска целият град да види как една «лесбѝйка», женена лесбѝйка, включва осветлението на елхата.“

Тя вероятно съзнаваше, че ресторантът е обречен, и може би се радваше за това, може би нямаше търпение да се махне от Рок, но да, искаше да им натрие носовете, преди да замине със съпругата си и да им остави този незаличим спомен. Дори не се налагаше да произнася реч, една усмивка бе достатъчна, онази леко надменна усмивка. Усмивка, която ти казваше в очите: „Вие сте едни тъпи, самодоволни селяндури. Добра дискусия.“

Тя загряваше, първо вдигна единия крак и го хвана за глезена, после — другия. Скот мина покрай масата със закуски („Безплатно за състезателите, по една порция на човек“) и взе две кафета, като плати един долар за допълнителното. После се приближи до Дирдри Маккъм. Нямаше никакви намерения към нея, никакви романтични мисли, но като мъж нямаше как да не се възхити на стройната ѝ фигура, докато тя се разтягаше и извиваше, през цялото време съзерцавайки небето, където нямаше нищо друго, освен сивкавосини облаци.

„Концентрира се — помисли си той. — Подготвя се. Може би не за последното си състезание, но може би за последното, което е истински важно за нея.“

— Здравейте — каза Скот. — Пак съм аз. Вредителят.

Тя спусна крака си на земята и погледна натрапника. Усмивката се появи, предвидима като изгрева на изток. Тя беше нейната броня. Може би така криеше не само гняв, но и обида, но беше решена да не я покаже пред никого. Освен може би пред Миси. Която не се виждаше наоколо.