Стивен Кинг - Извисяване

„Толкова се радвам, че съм жив в този ден“ — помисли си.

Пред покрития мост над рекичката имаше друг оранжев маркер, гласящ: 6 км. Над него бе вдигнат плакат с надпис: ОСТАВА ОЩЕ ТОЛКОВА! Тропането на крака по моста бе — поне за Скот — звучно като майсторско изпълнение на барабани на Джийн Крупа. Над главите им разтревожени лястовици се стрелкаха напред-назад под покрива. Една дори за малко да се блъсне в лицето му, погали с крило челото му и той се засмя с глас.

От другата страна един от младежите с колоездачните шорти бе седнал на парапета, дишаше тежко и масажираше схванатия си прасец. Остана със сведени очи, докато Скот и няколко други бегачи го подминаваха. На кръстовището на шосета 117 и 119 няколко състезатели бяха спрели около маса със закуски, пиеха вода и енергийни напитки от картонени чаши, преди да продължат. Осем-девет души, окапали на първите шест километра, лежаха проснати на тревата. Скот с наслаждение видя, че сред тях е Тревър Янт — хулиганът от пътното, с когото се бяха спречкали при Патси.

Той мина покрай табелка с надпис: ГРАНИЦА НА НАСЕЛЕНО МЯСТО: КАСЪЛ РОК, където шосе 119 ставаше Банърман Роуд в чест на най-дълго служилия шериф на града, загинал нелепо в една от задните улички. Беше време да вдигне темпото и когато мина оранжевия маркер за 8 км, Скот превключи от трета на втора. Никакъв проблем. Въздухът бе прохладен и галеше топлата му кожа като с коприна и той се наслади на тупкането на сърцето си — този малък мотор с една конска сила в гърдите му. От двете страни на улицата имаше къщи и хората, застанали в дворовете си, държаха плакати и снимки.

Видя Мили Джейкъбс, която още не се отказваше, но бе започнала да забавя темпо, а превръзката на главата ѝ беше по-тъмнозелена от потта.

— Как е попътният вятър, Мили? Успя ли да го хванеш?

Тя се обърна и го погледна смаяна.

— Боже, не мога да… повярвам, че това си ти — възкликна задъхано. — Мислех, че съм те оставила… да ми дишаш… прахта.

— Изведнъж ми дойдоха сили — отговори Скот. — Няма да се откажа сега, Мили, това е най-добрата част.

И я остави зад гърба си.

Пътят се заизкачва през серия ниски, но стръмни хълмове и Скот започна да задминава все повече бегачи — както отказали се, така и все още пъхтящи нагоре. Двама от вторите бяха тийнейджърите, които го бяха изпреварили по-рано, засегнали се да бъдат задминати, даже само за няколко секунди, от един дебел чичка с евтини маратонки и стари тенис шорти. Изгледаха го изненадани. Скот се усмихна любезно:

— Чао, да ми дишате прахта!

Единият вдигна среден пръст. Скот му прати въздушна целувка, после им показа петите на вехтите си маратонки.

Когато Скот навлезе в деветия километър, през небето премина продължителен тътен, от запад на изток.

„Това не е добре“ — помисли си той. През ноември гръмотевиците може да са нещо безобидно в Луизиана, но не и в щата Мейн.

Той взе завоя и рязко отскочи наляво, за да не се блъсне в един хилав като върлина мъж, който тичаше със стиснати юмруци пред себе си и наведена напред глава. Носеше потник и ръцете му бяха бели като рибешки корем и покрити със стари татуировки. На лицето си имаше налудничава усмивка.

— Чу ли гръмотевицата?

— Да!

— Ще плющи! Какъв ден, а?

— И още как — изсмя се Скот. — От най-добрите!

Той отмина, но преди това мършавият старец успя да го изпрати със звучна плесница по задника.

Пътят продължаваше с прав участък и Скот забеляза червената фланелка и сините гащета на средата на изкачването на Хънтърс Хил, или Пречупването на бегача. Сега пред Маккъм се виждаха само половин дузина състезатели. Можеше да има двама-трима зад билото на хълма, но Скот се съмняваше в това.

Беше време да превключи на по-висока предавка.

Той даде газ и вече тичаше със сериозните бегачи, с хрътките. Но мнозина от тях започваха да издъхват или си пазеха енергията за най-стръмното. Мъжът на средна възраст с подаващо се изпод потната фланелка шкембе, който първо ги застигаше, а после ги задминаваше, предизвикваше смаяни погледи.

На средата на изкачването по Хънтърс Хил Скот почна да се задъхва и въздухът в устата му придоби вкус на нагорещена мед. Вече не чувстваше краката си толкова леки и прасците му горяха. Усети тъпа болка в лявата част на слабините си като от разтежение. Втората половина от изкачването на хълма изглеждаше безкрайна. Помисли за това, което бе казала Мили: първо е забавно, после става чистилище и накрая е ад. Сега в чистилището ли беше, или в ада? На границата, реши той.