Стивен Кинг - Извисяване

Никога не си беше мислил, че може да победи Дирдри Маккъм (въпреки че не отхвърляше тази възможност), но беше очаквал, че ще завърши състезанието някъде сред първите финиширали — че мускулите, тренирани да носят предишното му по-тежко тяло, ще са достатъчни, за да го доведат до финала. Сега, когато подмина няколко бегачи, които се бяха отказали, единият — седнал с наведена глава, другият — проснат по гръб и задъхан, започна да го обхваща съмнение.

„Може би все още съм прекалено тежък — помисли си. — Или може би просто нямам заложби за това.“

Отново проехтя гръмотевица.

Понеже върхът на Хънтърс Хил не се приближаваше, Скот сведе очи надолу към пътя под краката си. Камъчетата, вградени в настилката, прелитаха пред погледа му като галактики в научнофантастичен филм. Той погледна напред точно навреме, за да не се блъсне в една червенокоса, която бе застанала опряла ръце на коленете си и с по един крак от двете страни на осевата линия, и едва дишаше. Скот едва я избегна и видя върха на хълма само на шейсетина метра напред. Тук имаше друг оранжев маркер: 10 км. Скот устреми поглед натам и напрегна сили, вече не просто задъхан, а давещ се за въздух. Чувстваше тежестта на всяка една от своите четирийсет и две години. Лявото му коляно започна да се оплаква, да пулсира в синхрон с болката в слабините. Потта се стичаше по лицето му като гореща вода.

„Ще успееш. Ще го направиш. Мобилизирай всичко.“

И защо не, мамка му? Ако денят „Нула“ се окажеше, че е днес, а не през февруари или март, това щеше да бъде краят.

Той мина символичния предел и достигна върха на хълма. Дъскорезница „Парди“ — отдясно, железария „Парди“ — отляво. Оставаха само още два километра. Вече виждаше центъра на Касъл Рок под себе си: двайсетината магазина от двете страни на улицата, окичени със знаменца; католическата и методистката църква, изправени една срещу друга като вражески войници; наклоненият паркинг (всички места заети), пълните с хора тротоари и двата светофара на града. След втория от тях се намираше Калаеният мост и там бе опъната яркожълтата финална лента, украсена с нарисувани пуйки. Сега Скот виждаше само шест-седем бегача пред себе си. Червената фланелка беше втора и бързо стопяваше преднината на водача. Дирдри бе пуснала в действие тактиката си.

„Никога няма да я настигна — помисли си Скот. — Има прекалено голяма преднина. Този проклет хълм не ме пречупи, но доста успешно ме спъна.“

Изведнъж белите му дробове сякаш отново се отвориха, всяко вдишване ставаше по-дълбоко от предишното. Маратонките му (не ослепителни бели адидаски, а просто едни стари опърпани пуми) като че ли се освободиха от оловно покритие, което е било залепнало за тях. Предишната лекота се върна в тялото му. Това беше нещото, което Мили наричаше „попътен вятър“, а професионалистите, като Маккъм, несъмнено определяха като прилив на енергия. Скот предпочиташе второто. Спомни си онзи ден в двора, когато приклекна, скочи и се хвана за долния клон на дървото. Спомни си, когато тичаше нагоре-надолу по стълбите на сцената. Спомни си как танцува в кухнята, докато Стиви Уондър пееше „Суеверие“. Това бе същото. Не вятър, дори не прилив на енергия, а извисяване. Усещането, че си надскочил себе си и можеш да отидеш много по-далеч.

Той се спусна по Хънтърс Хил, между „О’Лиъри Форд“ от едната страна и „Зоуни го-март“ от другата, задмина един бегач, после друг. Вече четирима останаха зад него. Не знаеше и не му дремеше дали го гледат смаяно, докато профучава покрай тях. Цялото му внимание бе съсредоточено върху червената фланелка и сините шорти.

Дирдри излезе пред всички. В този момент над главите им отново проехтя гръм — като от стартовия пистолет на Бог — и Скот усети първите студени капки на врата си. После на ръката си. Погледна надолу и видя как още падат върху платното и асфалтът се изпъстря с големи колкото десетцентова монета тъмни петна. Сега от двете страни на Главната бе пълно със зрители, въпреки че до финала имаше още над километър, а тротоарите в центъра започваха едва след неколкостотин метра. Скот видя как се отварят чадъри, като разцъфтяващи цветя. Бяха прекрасни. Всичко бе прекрасно — тъмнеещото небе, камъните по пътя, оранжевият маркер за началото на последния километър от маратона. Светът го приветстваше.

Пред него един бегач рязко свърна от пътя, падна на колене и се просна по гръб, с очи, втренчени в дъжда, и разкривена от болка уста. Пред Дирдри имаше само още двама.