Стивен Кинг - Извисяване

Скот профуча покрай последния оранжев маркер. Оставаше само още километър. Беше преминал от втора предавка на трета. Сега, след като започнаха тротоарите — с ликуващи зрители от двете страни, някои махащи със знаменца — дойде време да провери дали наистина се пресилва или не.

„Дай газ, кучи сине“ — помисли си и ускори темпото.

Дъждът като че ли се поколеба за момент и Скот даже си помисли, че може би ще изчака до края на маратона, преди да се излее с пълна сила и да прогони публиката под навеси и стрехи. Видимостта падна на двайсет процента, после на десет, накрая почти на нула. Скот помисли каква наслада е да усеща студения дъжд; почти божествена.

Изпревари един бегач, после друг. Вторият беше доскорошният водач, когото Дирдри бе задминала. Той вече не тичаше, а ходеше, шляпаше по наводнената улица с наведена глава, с ръце, опрени на бедрата, и полепнала по тялото мокра фланелка.

Напред, през сивата завеса на дъжда Скот видя червената тениска. Мислеше, че има достатъчно гориво, за да я настигне, но преди да успее, състезанието можеше да свърши. Светофарът на края на Главната улица не съществуваше. Калаеният мост и жълтата лента, опъната от тази му страна — също. Сега бяха само той и Маккъм, тичащи на сляпо през потопа, и Скот никога не се беше чувствал по-щастлив в живота си. „Щастие“ бе твърде мека дума. Това място, където той изследваше границите на издръжливостта си, беше съвсем нов свят.

„Всичко води до това — помисли си. — До това извисяване. Ако така се чувства човек, когато умира, сигурно всеки е щастлив, преди да си замине.“

Беше достатъчно близо, за да види как Дирдри Маккъм поглежда назад; вързаната ѝ на опашка коса се пльосна като умряла риба върху рамото ѝ. Когато видя кой ѝ оспорва водачеството, очите ѝ се разшириха. Тя се обърна напред, наведе глава и ускори още.

Скот достигна нейното темпо, после го надмина. Настигаше я, настигаше, вече беше достатъчно близо, за да пипне мократа ѝ фланелка, достатъчно близо, за да види водата, стичаща се по врата ѝ. Можеше — въпреки рева на бурята — да чуе задъханото ѝ дишане в дъжда. Виждаше Дирдри, но не и сградите, покрай които минаваха от двете страни, нито последния светофар или моста. Бе изгубил всякакво усещане къде на Главната се намират и нямаше ориентири, които да му подскажат. Единственият му ориентир беше червената фланелка.

Дирдри отново погледна назад и това беше грешка. Левият ѝ крак закачи десния глезен и тя падна с ръце напред, изплиска вода пред себе си и отстрани като дете, което се пльосва по корем в басейн. Скот чу как изпухтява, когато въздухът ѝ излезе.

Приближи се до нея, спря, наведе се. Тя се надигна на една ръка и се извъртя, за да го погледне. Лицето ѝ бе разкривено от ярост и унижение.

— Какъв номер направи? — изхриптя. — По дяволите, как успя да изигра…

Той я хвана за ръката. Блесна светкавица и ярката светлина го накара да присвие очи.

— Ставай.

С другата ръка я хвана през кръста и я вдигна.

Тя се ококори смаяно. Блесна друга светкавица.

— О, Боже, какво правите? Какво се случва с мен?

Той не обърна внимание на коментара ѝ. Краката ѝ се раздвижиха, но не стъпиха на улицата, която сега бе залята с два сантиметра вода, а ритаха безпомощно във въздуха. Той знаеше какво се случва с нея и беше сигурен, че е удивително, но то не се случваше с него. Самата тя бе лека, може би повече от лека, но тежка за него, стройно тяло, изградено единствено от мускули и сухожилия.

Скот хукна. Все още не виждаше Ламаринения мост, но забеляза бледожълта ивица, която би трябвало да е финалната лента.

— Тичай! — изкрещя и посочи към финала. — Бягай!

Тя така и направи. Той хукна след нея. Дирдри пресече лентата и я скъса. Блесна светкавица. Скот пресече втори, като вдигна ръце в дъжда, и забави, когато излезе на Калаения мост. Настигна Дирдри по средата, коленичила и опряла ръце на земята. Той клекна до нея и двамата постояха така, като жадно вдишваха въздуха, който сега изглеждаше съставен предимно от вода.

Тя го погледна; водата течеше по лицето ѝ като сълзи.

— Какво се случи? Боже мой, ти ме вдигна и аз сякаш бях перце!

Скот си помисли за монетите, които бе сложил в джоба на якето си първия ден, когато отиде при доктор Боб. Помисли си за онова претегляне на кантара с двете десеткилограмови гирички в ръце.

— Ти беше лека като перце — каза той.

— Диди! Диди!

Миси тичаше към тях. Разпери ръце. Дирдри се изправи на крака и прегърна съпругата си. Двете се олюляха и едва не паднаха. Скот вдигна ръце да ги хване, но не ги докосна. Блесна светкавица.