Стивен Кинг - Извисяване

На връщане от дрогерията Скот първоначално тръгна по алеята към дома си, но после се отклони към бряста в двора. Листата бяха пожълтели, но благодарение на топлата есен повечето още бяха на дървото и леко шумоляха. Най-ниският клон бе на два метра над главата му и изглеждаше някак примамливо. Той остави чантата с бонбоните, вдигна ръце, сви коленете и скочи. С лекота се хвана за клона — нещо, за което дори не можеше да си мечтае преди година. Никакво усилие за мускулите му: те все още си мислеха, че поддържат човек, който тежи 110 кг. Това го накара да си спомни за старите телевизионни кадри, показващи астронавти, които са кацнали на Луната и правят гигантски скокове.

Скочи обратно на моравата, взе плика и отиде до верандата. Вместо да се качи по стъпалата, пак клекна и с един скок се озова на площадката горе.

Беше толкова лесно.

Сипа бонбони в една купа до входната врата и отиде в кабинета си. Включи компютъра, но не отвори никой от файловете, разпръснати на десктопа. Стартира календара и отвори на следващата година. Цифрите на датите бяха в черно, а празниците и планираните срещи — в червено. Скот бе отбелязал само една среща за идната година: на 3 май. Бележката, също в червено, се състоеше от една-единствена дума: НУЛА. Сега я изтри и 3 май отново стана черен. Избра 31 март и написа НУЛА в квадратчето. Изглеждаше, че това ще е денят, в който ще остане без тегло, ако скоростта на отслабване не се увеличеше. А това бе съвсем възможно. Междувременно обаче Скот възнамеряваше да се радва на живота. Беше си го заслужил. В края на краищата, колко хора със смъртоносно заболяване можеха да се похвалят, че се чувстват отлично? Понякога си мислеше за една мъдрост, която Нора бе научила от груповата терапия за справяне с алкохолизма: „миналото е история, бъдещето е мистерия“.

Изглежда, че доста добре се справяше в сегашната ситуация.

Първите му костюмирани посетители се появиха около 16:00, а последните — малко след залез-слънце. Имаше призраци и гоблини, супергерои и войници. Едно дете се беше маскирало много смешно като пощенска кутия в синьо и бяло и очите му надничаха през процепа. Скот даваше на повечето деца по две минишоколадчета, но пощенската кутия получи три, защото беше най-добрият. По-малките деца бяха в компанията на някой родител. Тези, които дойдоха по-късно, малко по-големи, бяха в повечето случаи сами.

Последната двойка, момче и момиче, маскирани — може би — като Хензел и Гретел, се появиха малко след 18:30. Скот им даде по две лакомства, за да не му изнасят сценка (около девет-десетгодишни, те не изглеждаха особено ентусиазирани да се изявяват), и ги попита дали са видели други като тях в околността.

— Не — отговори момчето, — мисля, че ние сме последните. — Сръга с лакът момичето. — Тя трябваше да си направи прическата.

— Какво получихте от съседите? — попита Скот, като посочи към къщата на Маккъм и Доналдсън. — Нещо вкусно?

Хрумна му, че може би Миси е приготвила някакви специални лакомства за Хелоуин, бонбони от моркови с шоколад или нещо подобно.

Очите на момичето се разшириха:

— Майките ни са ни предупредили да не ходим там, защото тези госпожи не са добри.

— Те са лесбийки — подчерта момчето. — Татко така каза.

— Аха — измърмори Скот. — Лесбѝйки. Ясно. Добре, деца, прибирайте се вкъщи. И ходете само по тротоара.

Тръгнаха си, като помъкнаха торбичките си с лакомства. Скот затвори вратата и погледна купичката с бонбони. Все още бе наполовина пълна. Доколкото можеше да прецени, бяха минали шестнайсет или осемнайсет деца. Питаше се колко са посетили Маккъм и Доналдсън. Дали изобщо някой беше отишъл там.

Скот влезе в хола, пусна новините, изгледа празничния репортаж за децата, изпълняващи сценки и номера в Портланд, после пак изгаси телевизора.

„Тези госпожи не са добри — помисли си. — Лесбѝйка. Татко така каза.“

Тогава му хрумна идея, както понякога става с най-яките идеи: почти напълно оформени, нуждаещи се само от леко доизкусуряване. Яките идеи невинаги са добри, разбира се, но той възнамеряваше да осъществи тази и да провери.

— Почерпи се — каза си и се засмя. — Поглези се, преди да отлетиш. Защо не? Просто защо не, по дяволите?

В девет на следващата сутрин Скот отиде в Спортния комплекс на Касъл Рок с петдоларова банкнота в ръка. На масата за регистриран за 12-километровия благотворителен маратон седяха Майк Бадаламенте и Рони Бригс, пичът от пътното, когото бе видял за последно при Патси. Зад тях в спортната зала група момчета играеха баскетбол: отбор с фланелки срещу голи до кръста.