Алекс Кош - Игра на маски

— Ези или тура? — обърна се Дан към Алекс.

— Ези.

Монетата излетя във въздуха. Падна на протегнатата длан. Тура.

— „Ловци“ — избра Димон, погледна ехидно към Алекс и направи движение с ръка, сякаш стреля с пистолет. — Днес си мой.

Алекс се засмя и направи не по-малко красноречиво движение, показващо точното място, където Димон може да отиде със своите неосъществими мечти.

— Ще видим.

„Така, значи Димон днес ще е преследвач. Ще тича след мен, за да ме принуди да се изморя, докато не ме вкара в капан — осъзна Алекс. — «Сините» вече опитаха това миналата Игра, тогава направо като по чудо успях да се измъкна от преследвачите, като скочих на съседна сграда. Разстоянието между покривите беше най-малко пет метра и никой не посмя да ме последва. Какво пък… този път ще трябва да измисля нещо ново…“

Той се върна с бавни крачки при отбора си, като пътьом претегляше шансовете за победа и възможностите да постигнат каквото и да е тактическо предимство.

Резултатът от Играта до голяма степен зависеше от съгласуваността на действията на отбора на преследвачите. Но да накараш екстремали — индивидуалисти по природа, а и непознаващи се един друг, да съгласуват своите действия, беше мисия, пораждаща сериозни съмнения. А на „жертвите“ това само щеше да е от полза.

— „Червените“ — „жертви“, „сините“ — „ловци“ — гръмко обяви Дан. — Минута до старта!

Алекс огледа за пореден път скупчилия се отбор на „червените“, избирайки вече познатия му бръснат гном и високия младеж в червен анцуг Адидас, също попаднал в тяхната група.

— Ти и ти, може да бягате с мен.

Глупаците се зарадваха, сякаш са им оказали голяма чест. Наивници, още не знаят, че са нужни главно за отвличане на вниманието, а и то само на първо време.

„Червените“ се приготвиха да бягат.

— Начало на Играта!

Двадесет души с червени превръзки на бицепсите се хвърлиха напред толкова бързо, сякаш от това зависеше живота им. Първият рефлекс — да избягаш колкото се може по-далеч, така че да се скриеш от очите на преследвачите. Алекс трябваше да признае, че в дадения случай идеята съвсем не беше лоша, така че побягна в челните редици.

Но това не продължи дълго. Едва скрил се от погледа на преследвачите, той започна да забавя темпото, пропускайки напред основната група. Гном и Адидас бързо схванаха мисълта му и също забавиха.

— След мен! — заповяда Алекс и свърна в една от тесните улички.

Разбира се, беше обмислил действията си много внимателно. Когато проучваше картата, беше огледал за възможни пътища за отстъпление и сега тичаше по предварително набелязан маршрут. Неспортсменско? Глупости. Главното е да победиш и да не се изложиш!

Алекс хищно се усмихна.

— Мисля, че по-голямата част от „сините“ ще продължат по главната улица — поясни тичешком. — А ние засега ще изчакаме в покрайнините.

— Мислех, че е забранено да се крием — отбеляза Адидас.

— Че кой се крие? — удиви се Алекс, преминавайки на ходом. — Ето ние сме по средата на улицата и си крачим. Ако искат, да ни хващат, но не искат.

Гном погледна назад и се подсмихна.

— Струва ми се, че ей онези момчета много даже искат да ни хванат.

Алекс не губи време да проверява кой е този толкова умен, че да го проследи, а веднага хукна. Първо, не искаше да пилее скъпоценно време, и второ, и без това знаеше кого ще види. Най-вероятно Димон се беше досетил как ще постъпи Алекс, и сигурно беше взел петима със себе си, за да си улесни задачата. Разбира се, с десетина помощника щеше да му бъде още по-лесно да изтощи Алекс, но това вече щеше да изглежда направо като признание за безпомощност.

Тримата младежи тичаха по улиците, карайки минувачите да отстъпват встрани и да изпращат екстремалите с леко любопитни погледи. Същата участ сполетя и петимата преследвачи. Разбира се, бягащите в центъра на града полуголи момчета привличаха вниманието, но някак вяло: хората реагираха на появата им по-скоро по инерция, отколкото от реален интерес. Е, бягат младите по улицата, какво толкова?

Алекс в движение скочи върху двуметрова дървена ограда, ограждаща малък паркинг. Гном и Адидас повториха не особено сложната маневра и веднага скочиха от другата страна, а Алекс спря за момент, за да погледне назад. Изглежда беше подценил Димон. Той тичаше в компанията на цели седем „сини“.

— Нещастници! — весело извика Алекс и скочи на паркинга.

Зад гърба си чу глухите удари по оградата, а пред него…